— Да. Трябваха ми… батерии, не можах да намеря и ми хрумна да погледна тук. Но всичко е наред. Няма проблеми. Не ми е спешно. Няма защо да се притесняваш за това.
Тя се обляга на градинския стол.
— И аз слизам тук, знаеш ли? — Гласът ѝ е шепот.
— Наистина ли? — питаш.
— Да. През нощта. Просто… държим някои от нещата на мама тук долу.
Не казвай нищо. Остави я да говори. Тя има нужда някой да я изслуша.
— Глупаво е — продължава. — Обаче ми липсва миризмата ѝ. И други неща също, но си имаме снимки и филмчета. Миризмата ѝ обаче е по-трудно да се намери. Така че понякога слизам тук и взимам някой от старите ѝ пуловери, и просто… си седя известно време с него. — Поглежда те. — Много тъпо, а?
— Не мисля така — казваш ѝ. — Тя просто ти липсва.
Онова, което не казваш: в дните, след като баща ѝ те взе, не можеше да мислиш за майка си, без да забравяш как се диша. Наложи ти се изобщо да спреш да мислиш за семейството си, защото твърде много те болеше и не можеше да си позволиш да се разпаднеш.
— Татко не бива да знае — казва тя. — Няма да разбере. Или пък ще разбере, обаче това ще го нарани. Така че слизам тук през нощта, когато той спи.
— През нощта ли? — питаш.
— Да — отговаря, забила поглед в пода. — Чакам него — всички всъщност — да заспите. Тогава тръгвам. Опитвам да пазя тишина, но знам, че на няколко пъти ме чу. Веднъж ме пита. Казах му, че съм ходила до тоалетната.
Думите се изливат от нея, сякаш от доста време ѝ е тежало на съвестта.
— Трябва да крада ключа — обяснява, а гласът ѝ е толкова тих, че се налага да притаиш дъх, за да я чуваш. — Всеки път. — Поклаща глава. — Не ми харесва да го правя, но вечер той го оставя в джоба на палтото си. Няма представа, че знам. Не обича хората да пипат нещата му.
Преди да успееш да отвориш уста, ти задава въпрос:
— А ти как влезе тук?
Спираш се на най-лесната лъжа.
— Беше отключено — отговаряш. — Предполагам, че е забравил.
Сдържаш дъха си за секунда. Може би лъжата е прекалена. Може би тя ще те разобличи. Но вместо това завърта очи.
— Еха. Сериозно? — Кимаш, а изражението ти е непроницаемо. — Сигурно е бил разсеян — допуска тя.
Каниш се да кажеш, че да, наистина е така, баща ѝ е зает човек, просто няма как да помни всяка незначителна подробност, но Сесилия заговаря отново. Има още неща за казване, изповеди, които да направи, по-належащи проблеми от ключалки и това дали баща ѝ се сеща да ги използва.
— Налага се да сменям лепенките — продължава. — На кашоните. Всеки път. Изхвърлям старите в училище, за да не ги види.
Искаш да ѝ кажеш, че всичко е наред — ключът, тиксото, всичко. Искаш да ѝ зададеш повече въпроси за ключовете и местата, където баща ѝ ги крие.
Тя обаче не е приключила.
— Не искам да го нараня — казва ти.
— Татко си ли имаш предвид?
— Аха.
Обмисляш това, което току-що ти е казала. Идва тук нощем, когато всички спят — или поне тя така си мисли. Когато вярва, че никой не може да я чуе.
Стъпките. В коридора, през нощта. Мислеше, че е той. Че я наранява. Имаше логика да постъпва така. Беше убедена, че той разрушава всичко, до което се докосне.
Нима си грешала? Нима през цялото време е била тя, едно момиче, навестяващо призрака на майка си в мазето?
— Наистина сте си близки двамата, нали? — питаш я. — Тоест, изглежда, че между двама ви има силна връзка. Логично е.
Кима. Все още не те поглежда.
— Да — отговаря. — Сега сме си само двамата. Не е съвършен, но то и аз не съм. А той се старае. Толкова се старае да ми е достатъчен, разбираш ли?
Кимаш.
Тук има нещо. Толкова истинско, колкото е старият ти кашмирен пуловер под пръстите ти, толкова грубо и тежко, колкото е пистолетът в дланта ти.
Това е повече от лоялност, повече от чувството за дълг, което децата изпитват към родителите.
То е силно и не би могла да го строшиш, дори и да ти се иска.
Той се връща в ресторанта. В четвъртък, както преди. Усмихва ми се. Когато му подавам кредитната му карта, пръстите му докосват моите. Обаче са студени. Мъртвешки студени. Сякаш никога вече няма да ме сграбчат, да се впият в мен като че съм най-изкусителното, най-любимото създание на света.
В петък вечерта съдията идва да вечеря. Сяда на бара, любимото му място. Този път ще е по-непринудено, казва ми. Ще може да се смеси с останалите. Освен това щяло да му е неудобно да е съвсем сам на масата.
Ето я идеята. В главата ми е. Носи усещане за щедрост, но има и известна токсичност. Струва ми се интересно и малко опасно.
Първоначално на Ейдън няма да му хареса, обаче — стига да си изиграя добре картите — ще спре да се противи.
— Трябва да направим нещо повече.
Съдията ме поглежда сякаш току-що е забелязал присъствието ми.
— За семейството — пояснявам. — Преживяха толкова много. Не мога да си представя какво ѝ е на дъщеря му.
Заглежда се някъде над рамото ми и се замисля. Съдия Бърн. Три десетилетия изпълнява тази длъжност. На всеки четири години името му е на бюлетината. На всеки четири години бъдещето му е в ръцете на града. За него е от значение не само да бъде харесван, но и хората да знаят, че и той ги харесва.
