Стая за гости полностью

Ще трябва да се научиш сама. Нищо не знаеш, но това е пистолет, а не квантова физика. Ще трябва да се върнеш и да обмислиш нещата.

Още снимки в хартиен плик. Пак полароидни, отделно от първата купчина, но в сходен стил. Снимани отдалеч, без жертвата да знае. Преглеждаш ги. Кестенява коса и бледа кожа. Бяло палто. Моменти от ежедневието: качва се и слиза от хонда „Сивик“, влиза в ресторант. Снимките са размазани, но различаваш силуета, бар и алена престилка.

Една чиста снимка подобно на астероид, забиващ се в земята. Лицето ѝ. Хубавото ѝ лице. Познаваш я. Разбира се, че я познаваш. Видя я точно тук, в тази къща.

Това е жената от дневната. Онази, която носеше медальона ти.

Тя е проект. Мишена.

Между полароидните снимки е пъхнат картонен кръг, върху който с шантав курсив е написано „Амандин“. „Амандин“ като ресторанта, който видя в деня, когато те изведе с колата. Подложка. Трябва да е ходил там и да я е пъхнал в джоба си. Късче от света ѝ, тайно внесен в неговия. Подобно на трофеите, които взимаше от другите жени и ти ги даваше. Книгите ти, празния портфейл, стрес топката. Всичките откраднати.

Трябва да продължиш напред. Заради нея, заради теб и заради всички останали като теб.

В дъното на кашона, пъхнати в ъгъла, намираш три малки книжки. Виждаш, че това са пътеводители. „Тайните на долината Хъдсън“, „Отвъд Хъдсън“, „Скритите съкровища на север“. И в трите една глава е отбелязана с подгънато ъгълче на страницата.

Името на град. Седем букви, завършва на и според пътеводителите. Това трябва да е. Градът, неговият град. Този град.

Карта. Малко драсканици, нищо драматично. Няма хикс, който да отбелязва новата къща, няма хикс и на старата. Няма шифър, подсказващ жертвите му, нито геометрична форма, съединяваща убитите. Само пътища и населени места, зелени пространства и сини линии.

Някъде в средата, почти скрита в гънката, има мъничка бяла фигурка — символ за местна забележителност, твърди легендата в долния ляв ъгъл. Примижаваш. Колко време е минало от последния ти очен преглед? Колко време тялото ти се е носело през времето и всяка част от теб е остарявала по-бързо от нормалното?

„Кладенец за желания“. Така пише с малки черни букви до номера на страница с повече информация. Отгръщаш на това място. До историята на кладенеца — изграден преди векове и посещаван от семейства, пожелаващи си добра реколта и здрави деца — има снимки.

Натрошени камъни. Ръждясала верига. Навсякъде е прорасъл мъх, дори и на места, където не би трябвало да е възможно.

Това е кладенецът. Същият, който подминахте онзи ден с пикапа, докато пътувахте към центъра на града и обратно. Точно до кравите. Точно до „Братя касапи“.

Съсредоточи се. Потърси мащаба на картата. Намери го. Пресметни. По-бързо. Хайде де, сега. Можеш ли да бягаш до толкова далеч? Може би. Нямаш представа на какво е способно тялото ти.

Съсредоточи се. Погледни картата. Трябва да разбереш. Сега. Бързо. Спомни си извивките и завоите, ляво, ляво, дясно и право напред покрай добитъка на „Братя касапи“. Обърни. Приложи върху картата. Намали, сега увеличи мащаба. Ето къде си.

Сега знаеш. Сега вече си сигурна.

Още нещо. На гърба на единия пътеводител — „Тайните на долината Хъдсън“. Списък, нахвърлен върху лист хартия, сгънат и скрит. Имена. Адреси. Време. Работни длъжности. Хартията е дебела и жълта, мастилото е пурпурно. Написал го е отдавна. Вероятно когато се е преместил тук с жена си и може би и с детето. Когато е превърнал града в свой проект, когато го е превърнал в лична площадка за игра. Място, където ще живее, без да го подозират, а светът ще му е по мярка.

Наблюдавал е, изучавал е абсолютно всеки толкова време. Създавал си е място, където ще му се разминава.

Стигнала си до дъното на кашона.

Върни всичко така, както си го намерила. Провери, после провери отново.

Звук от горе. Глас.

— Рейчъл?

Мамка му. Мамка му. Не е бащата, дъщерята е. Стой мирна. Тя не знае къде си. Ами ако слезе, за да те потърси? Натрупай отново кашоните един върху друг. Избърши ръце в дънките си. Огледай се и намери нещо — извинение, идея, каквото и да е.

Вратата в горната част на стълбището се отваря. За няколко секунди вече е долу до теб.

Може ли да ги усети, тайните на баща си, носещи се като изпарения във въздуха? Може ли да чуе гласовете на жените, които шепнат в мрака и те умоляват, умоляват нея, умоляват всеки, който би се вслушал, да не ги забравя?

— Ей — казва тя, — търсех те.

Е, намери ме, иска ти се да ѝ кажеш, само дето не можеш да говориш.

— Искаш ли да дойдеш с мен да разходим кучето? — пита ме. — Тъкмо се канех да изляза. Няма да ходим далеч, само до водата и обратно.

Водата. Предполагаш, че има предвид Хъдсън, ако можеш да се довериш на пътеводителите и картата. Същата река, покрай която някога тичаше в големия град.

— О, благодаря — казваш ѝ, — но не мога. Имам, такова, малко работа. Горе.

— Добре — отговаря ми. — Нямаш грижи. — Млъква и се оглежда. — Търсиш ли нещо?

Замисляш се.