Пилотът погледна първо към Ерлендур, после към Сигурдур Оли и накрая схвана, че не това ги интересува.
— Изобщо не го познавах — рече. — Купих този апартамент преди четири месеца — доколкото разбрах, е стоял празен дълго време преди това. Срещали сме се няколко пъти пред блока. Ставаше.
— По-точно? — не разбра Ерлендур.
— Ставаше да размениш по някоя дума с него, искам да кажа.
— За какво си говорехте?
— За летене, най-вече. Интересуваше се от летенето.
— В какъв смисъл се е интересувал от летене?
— Ами, от авиацията — отговори пилотът и отвори нова кутийка бира, която извади от една от найлоновите чанти на земята. — От градовете — продължи той и отпи голяма глътка. — От стюардесите — оригна се. — Разпитваше за стюардесите. Нали се сещате…
— Не, не се сещаме — отвърна Ерлендур.
— Знаете как е — престои… извън страната…
— Аха.
— Как става, дали са били страстни… такива неща разпитваше. Чул, че обстановката доста се нажежава… на международните полети.
— Кога го видяхте за последно? — попита Сигурдур.
Пилотът се замисли. Не можеше да си спомни.
— Преди два или три дни — отвърна накрая.
— Забелязали ли сте някой да го е посещавал напоследък? — попита Ерлендур.
— Не, не се задържам много вкъщи.
— А да сте забелязали някой да души из квартала и да се държи подозрително или просто да се разхожда покрай къщите?
— Не.
— Някой с камуфлажно яке?
— Не.
— А млад мъж с кубинки?
— Не. Той ли е бил? Знаете ли кой го е направил?
— Не — отговори Ерлендур и се обърна да си тръгне, но настъпи полупразна кутия от бира.
Жената бе решила да заведе децата при майка си за няколко дни и вече бяха на вратата, готови да тръгнат. Не искаше синовете й да остават в къщата след случилото се. Мъжът й кимна одобрително. Така беше най-добре за тях. Инспекторът забеляза, че хората бяха в шок. Купили апартамента преди четири години и харесвали квартала, бил добро място за живеене. Момчетата стояха до майка си.
— Беше ужасно да го намерим така — изрече мъжът с глас, наподобяващ шепот. Не погледна към момчетата. — Казахме им, че е спял — добави той. — Но…
— Знаем, че беше мъртъв — каза големият син.
— Убит — обади се малкият.
Родителите им се усмихнаха сконфузено.
— Засега го приемат добре — обясни майка им и леко плесна по-голямото момче по бузата.
— Холберг не беше лош човек — каза бащата. — Понякога си говорехме отвън. Живееше тук отдавна и разговаряхме за градината, за поддръжката, за такива неща. За каквито си говорят съседите.
— Но не бяхме близки — каза жената. — А и смятам, че така трябва да бъде. Контактът със съседите не трябва да бъде твърде близък. Всяко семейство има нужда от лично пространство, нали?
Не бяха забелязали подозрителни лица в района около къщата и не бяха видели някой с камуфлажно яке да скита из квартала. Майката нямаше търпение да отведе момчетата си.
— Холберг имаше ли много посетители? — попита Сигурдур Оли.
— Никога не съм виждала някой да му идва на гости — отвърна жената.
— Изглеждаше самотен — добави съпругът й.
— У тях вонеше — обади се по-голямото момче.
— Да, вонеше! — заприглася му малкият брат.
— В сутерена избива влага — опита се да обясни бащата, за да излезе от неудобната ситуация.
— Понякога се разпространява и тук — каза жената. — Влагата, имам предвид.
— Говорихме с него за това.
— Обеща да провери.
— Но това беше преди две години.
Съпрузите от Гардабаер се взираха с измъчени погледи в Ерлендур. Малката им дъщеря бе изчезнала. Нямаха новини от нея вече цели три дни — от деня на сватбата, от която избягала. Малкото им момиченце! Инспекторът си представяше дете със златни къдрици, докато не му казаха, че дъщеря им е двайсет и три годишна студентка по психология в Исландския университет.
— Избягала е от сватбата, така ли? — попита той, оглеждайки просторния салон, който приличаше на цял етаж от неговия жилищен блок.
— От собствената си сватба! — натърти бащата, като че ли още не можеше да повярва. — Дъщеря ни избяга от собствената си сватба!
Майката допря до носа си смачкана носна кърпичка.
Беше обед. Заради ремонтни работи на пътя от Рейкявик на Ерлендур му бе отнело час и половина, за да стигне до Гардабаер, и едва след дълго търсене успя да намери голямата къща, отделена от другите постройки. Тя почти не се виждаше от улицата, понеже бе заобиколена от огромна градина, в която растяха всевъзможни дървета, издигащи се на височина до шест метра. Двойката го посрещна във видимо състояние на шок.
За инспектора това беше пълна загуба на време. Можеше да свърши много по-важни неща, но въпреки че с бившата му съпруга не си говореха от двайсет години, все още бе склонен да й направи услуга.
Майката бе облечена с елегантен светлозелен костюм от рокля и жилетка, а бащата — с черен костюм. Той каза, че започва да се притеснява много за дъщеря си. Знаел, че накрая тя ще се прибере и че е в безопасност — отказвал да мисли другояче — но искал да се посъветва с полицията. Не виждал причина да безпокои органите за издирвания и спасителните екипи или да изпраща известия до радиото, вестниците и телевизията.
— Изчезна съвсем неочаквано — изхлипа майката.
