— Да не би да имаш предвид, че си е заслужил да бъде ударен по главата и убит? — попита инспекторът.
— И още как!
— Провери ли пристанището и фара за Холберг?
— Не.
— Размърдай се тогава.
— На нас ли маха? — попита детективът.
Двамата стояха пред къщата на изнасилвача. Един от следователите, облечен с бяла престилка, бе излязъл от мазето и им махаше да дойдат. Изглеждаше доста развълнуван. Те излязоха от колата, слязоха в мазето и техникът им махна да се приближат до един от мониторите. Държеше дистанционно управление, с което управляваше една от камерите, инсталирани в дупките в ъгъла на хола.
Погледнаха монитора, но там не се виждаше нищо, което можеха да идентифицират. Изображението беше на петна, слабо осветено, зацапано и замъглено. Виждаше се чакъл и долната страна на дюшемето, но нищо необичайно. Накрая техникът изгуби търпение и реши да им покаже.
— Тук има нещо — каза той, сочейки средата на екрана. — Точно под дюшемето.
— Какво? — попита Ерлендур, напрягайки зрението си.
— Не го ли виждате? — отвърна техникът.
— Какво да виждаме? — намеси се и Сигурдур Оли.
— Пръстена.
— Пръстен ли? — учуди се инспекторът.
— Вижда се ясно, че това, което намерихме под пода, е пръстен. Не го ли виждате?
Те се взряха в монитора и накрая започнаха да забелязват очертанията на предмет, наподобяващ пръстен, ала изображението бе доста неясно.
— Нещо май пречи да го видим по-добре — каза детективът.
— Може да е изолиращ найлон, какъвто се използва в сградите — предположи техникът. Пред монитора се бяха струпали още хора. — Погледнете това тук — продължи той. — Тази линия до пръстена. Може да е пръст. Има нещо в ъгъла, което според мен си заслужава да погледнем по-отблизо.
— Отворете пода — нареди инспекторът. — Да видим какво е.
Екипът следователи веднага се зае със задачата. Отбелязаха мястото и започнаха да го разбиват с пневматичната бормашина. Ситен бетонен прах се вдигна в мазето и Ерлендур и Сигурдур Оли си сложиха противогази. Стояха зад техниците и гледаха как дупката в пода се разширява. Основната плоча бе дебела петнайсет-двайсет сантиметра и на бормашината й трябваше известно време, за да мине през нея.
Щом веднъж я проби, дупката бързо се разрасна. Бетонните парчета се отчупиха, мъжете бързо ги изнесоха настрани и отдолу се показа найлонът, който бяха видели на монитора. Ерлендур погледна към Сигурдур Оли и той му кимна.
След малко найлонът се разкри изцяло. Инспекторът видя, че това е дебел изолиращ найлон за сгради, през който бе невъзможно да се види нещо. Внезапно бе забравил за шума в мазето, за отвратителната воня и за носещия се прах. Сигурдур Оли бе свалил противогаза си, за да може да вижда по-добре. Той се наведе и извика на екипа следователи, които разрушаваха пода:
— Така ли отварят фараонските гробници в Египет?
— Само дето тук няма да намерим никакъв фараон — отвърна Ерлендур.
— Възможно ли е наистина да сме намерили Гретар? — попита детективът с непреодолимо нетърпение. — След всичките тези години! Брилянтно хрумване!
— Майка му беше права — въздъхна инспекторът.
— Майката на Гретар?
— „Сякаш беше откраднат“ — ми каза тя.
— Увит в найлон и скрит тук под пода.
— Марион Брием — измърмори Ерлендур и поклати глава.
Екипът следователи пробиваха с електрическите бормашини, подът се разцепи под натиска и дупката се разрасна дотолкова, че найлоновото руло можеше да се види. Беше с дължината на нормален човек. Екипът следователи обсъди как да процедират с отварянето му. Решиха да го извадят от дупката неразвит и да го отворят едва след като го занесат в моргата в Баронсстигур, където можеше да бъде разгледан, без да се изгуби някое потенциално доказателство.
Взеха носилката, която предната нощ бяха оставили в мазето, и я сложиха до дупката на пода. Двама души се опитаха да вдигнат найлоновата изолация, но тя се оказа прекалено тежка и затова още двама слязоха да им помогнат. Скоро го освободиха от основите, вдигнаха го и го сложиха в носилката.
Инспекторът отиде до найлона, наведе се и се опита да погледне през него. Беше сигурен, че вижда лице, сбръчкано и изгнило, зъби и част от нос. Отново се изправи.
— Изглежда сравнително добре — заяви той.
— А какво е това? — попита Сигурдур Оли, който се бе навел над дупката.
— Кое?
— Това филмови ленти ли са?
Ерлендур се приближи, коленичи и видя ролки филмови ленти, полузаровени в чакъла. Навсякъде имаше ролки. Надяваше се, че на тях ще има нещо.
До края на деня Катрин не напусна дома си. Никой не я посети, нито пък тя позвъни на някого. Вечерта някакво комби паркира пред къщата и водачът му, който носеше куфарче със средна големина, влезе вътре. Вероятно беше Алберт, мъжът й. Този следобед трябваше да се върне от бизнес командировка до Германия.
