Тайният орден полностью

— Нещата се променят — отряза я Дъркин. — И ако арабите мразят нещо друго освен евреите и всички нас, то е промяната.

— Казвам ти, Фил, това е въпрос на живот и смърт за йорданците. Те мислят, че са следващата държава, която ще се срине, и че зад това вероятно стоим ние. Те са съюзник. Не трябва да се месим. Нека им помогнем.

— Какво друго искаш да направя — сви отново рамене мъжът. — Казах ти, че аз лично ще представя твърдението за терористичен заговор пред нашите отдели за Йордания и Сирия. Ще видим какво ще предложат.

Макар да бяха в лоши отношения, Райън беше очаквала повече съдействие от него.

— Защо да не опитаме да сключим сделка с Нафи? Изобщо ли не те интересува с какво се е заел нашият стар екип? Нека поне да проучим.

— Те могат да намерят работа само като изпълнители на частни поръчки. Цялата група беше сформирана от каубои и няколко бездарни артисти, което означава, че вероятно сега продават хибридни пакети от информация или са частна охрана. Никога не са обичали дисциплината и мразят правилата, така че никоя уважавана американска компания няма да ги наеме. Те или са баламосали някоя патрава чужда служба, за да ги вземе, или са си окачили собствена фирмена табела. Така или иначе, те са персона нон грата за Управлението и не давам пет пари с какво са се захванали. Не си струва дори да мислиш за тях.

Колкото и неприятно да ѝ беше, налагаше се да признае, че в думите на Дъркин има много логика.

— Да приемем, че си прав. Че те са излезли да продават услугите си като изпълнители на частни поръчки. Какво ще навреди да се огледаме дискретно, да съберем информация по случая и да я предадем на йорданците?

— Лидия — с нотка на съчувствие, но и все още наставнически отбеляза Дъркин, — искам да помогна. Вярвай ми. Но ти говориш за частни лица, граждани на САЩ. Знаеш мнението на директора по тези въпроси. Не можем да ги разследваме без сериозна обосновка.

— Значи отказваш?

Мъжът кимна.

— Да, отказвам. Съжалявам.

— Аз също. — Райън се изправи и тръгна към вратата.

— Кажи на Насири, че предприемаш действия. Междувременно нека да видим дали нашите хора ще осуетят „заговора“, който той е разкрил.

— А ако не успеят?

— Тогава да се надяваме, че той ще направи каквото трябва и ще сте начисто.

— Направо затаявам дъх.

— Човек не знае — подхвърли Дъркин. — Може да те изненада.

Райън понечи да затвори вратата зад себе си, но се спря и запита:

— Защо не освободиха и мен, когато уволниха другите от екипа?

— Ти как мислиш, защо?

Тя сви рамене.

— Аз определено наруших своя дял от правилата точно така, както и те.

— Така беше сформирана групата. Очакваше се да прекрачите границата, за да постигнете резултат.

— Но защо задържаха мен, а другите не?

— Защото, за разлика от тях, ти не беше помолила за назначението. Сложиха те там като бавачка. Знаехме, че ще се наложи да нарушиш някои правила, но знаехме и на какво държиш.

— Ние— попита тя — илити?

— Какво казваш?

— Имали са специално отношение към мен, различно от това към другите? Затова ли мислеше, че можеш да постъпиш с мен по този начин?

— Не — отвърна той, клатейки глава. — Беше глупаво от моя страна. Ти си тук, защото и ЦРУ, и аз ценим таланта ти. Това е всичко. Не позволявай на Нафи да ти мъти главата. Твърде умна си, за да те манипулира така.

Изречено от друг, щеше да прозвучи като комплимент. Но тя запази професионалното си държание.

— Благодаря.

— Моля. А сега тръгвай.

Щом тя излезе от кабинета му и вратата се затвори плътно зад нея, Дъркин вдигна телефона на „чистата линия“ и набра цифрите. Когато отсреща отвърна мъжки глас, служителят на ЦРУ каза:

— Имаме проблем. И то голям.

Вашингтон

Окръг Колумбия

Охраната в управлението на Федералния резерв беше като охраната на всички правителствени сгради в столицата на страната. Мъже в униформи с пистолети на коланите патрулираха при входовете, както и на контролни пунктове вътре.

Харват и Карлтън бяха помолени да минат през металния детектор, преди да получат разрешение да отидат до рецепцията в обзаведената с плюшени мебели чакалня.

— Трябваше да те предупредя, но се радвам, че не си взел оръжие — рече Старецът.

— Кой казва, че не съм — отвърна Харват.

За миг Карлтън се подвоуми дали го будалка или не. Реши да не мисли за това и тръгна към рецепцията.

Харват беше възхитен от интериора на сградата. Впечатляващ, дори и за стандартите на Вашингтон. С полирания мрамор и модерната интерпретация на американската класика, ако зданието трябваше да бъде секващ дъха храм на парите, то архитектите бяха постигнали целта си.

След като съобщи имената им на жената зад бюрото, Карлтън се върна при Харват.

— Идвал ли си някога тук? — попита Старецът.

— Не — поклати глава Харват. — Бил съм в Департамента по финансите и в почти всички други правителствени сгради в града, но не и тук.

— Тази не е правителствена.

— Какво имаш предвид?

— Федералният резерв е частна организация. Избрали са наименованиетоФедерален резерв, за да звучи по-официално, но те въобще не представляват част от правителството.

— Аз пък винаги съм мислил…