Стареца му направи знак да замълчи, защото от другия край на фоайето се зададе някой.
— Ето господина, с когото имаме среща.
Човекът беше в края на четирийсетте, с къса сивееща около слепоочията коса и изпъкнал гърбав нос. Носеше добре скроен сив костюм, с вратовръзка в приглушени цветове и снежнобяла кърпичка в горния джоб на сакото. Обувките му блестяха като огледало.
— Добро утро — поздрави той, като приближи и протегна ръка. — Аз съм Мънро Луис. — Пръстите му бяха дълги и тънки като на пианист и говореше с едва доловим акцент на потомък на заселниците на Нова Англия.
Харват и Карлтън се ръкуваха с него.
— Благодаря, че се отзовахте така бързо — каза той. Погледна Харват и додаде: — Особено вие. Надявам се, че самолетът е бил удобен.
— Повече от удобен. Благодаря — отвърна Харват. Застанал по-близо сега, той установи, че мъжът е претърпял лека козметична хирургическа интервенция — ботокс или някакъв лифтинг, опънал кожата на лицето му. Харват не беше привърженик на козметичната хирургия за мъже. Някои се задоволяваха с малко, но имаше и такива, които не знаеха кога да спрат, и лицата им накрая изглеждаха така, сякаш са видели повече ножове, отколкото скарата в японските ресторанти „Бенихана“.
Луис бе придружен от трима яки охранители в тъмни костюми. Харват забеляза поне още двама във фоайето с въртящи се като на винт глави, които запечатваха всеки човек и всяко движение в подобното на пещера помещение.
— Конферентната зала ни чака — каза Луис. — Да се качим.
Карлтън кимна и човекът на федералния резерв ги поведе нагоре. По пътя разказваше за различни моменти от историята на Резерва, запечатани на снимки по стените, с две думи — водеше любезен разговор. Познаваше организацията добре, защото беше работил тук повече от две десетилетия. Пътят му във федералния резерв беше започнал с цитат от Карл Маркс, на който беше попаднал като ученик в гимназията:
Мънро Луис беше срамежливо слабовато момче от скромно потекло и с големи амбиции. Не беше от тези, които стават капитани на футболния отбор или повеждат мъже в бой. Такива умения не притежаваше. Силата му не беше в мускулите или в характера, а в неговия ум.
Беше запален читател и книгите бяха негово убежище. Докато хората отстрани го виждаха като идеален кандидат за академична кариера, той знаеше, че науката е твърде тясно поле за изява за него. Човек не влияе на хода на историята от университетския кампус. За да въздействаш на хода на историята, трябва да си в епицентъра на мястото, където тя се създава. За него този епицентър беше федералният резерв.
Щом стигнаха в конферентната зала, той пусна гостите си да влязат пред него и даде знак на охраната да остане отвън.
Влязоха в огромна правоъгълна зала с дълга почти девет метра махагонова маса в центъра. Едната стена бе почти цялата заета от голяма мраморна камина, а над масата висеше пищен полилей, който, изглежда, тежеше поне петстотин килограма.
— Мисля, че предвид създалата се ситуация, охраната е необходима предпазна мярка — отбеляза Луис, докато затваряше вратата, и пристъпи към Харват и Карлтън, — но с това трябва да се свикне.
— Винаги е по-добре да я имаш, вместо да ти потрябва — съгласи се Харват.
— Наистина — отвърна Луис. — Може ли да ви предложа, господа, по чаша кафе?
Старият шпионин и неговият помощник поеха порцелановите чаши с чинийки и се присъединиха към Луис на дългата заседателна маса, украсена тук-там с дърворезба. Вече издърпваха столовете си, когато на вратата се почука и след миг тя се отвори.
— А, Уилям — обърна се Луис към мъжа на прага, стиснал папка под мишница. — Благодаря ти, че се присъедини към нас. Това е Уил Джейкъбсън, нашият директор по сигурността — представи той новодошлия.
Джейкъбсън беше едър мъж в края на петдесетте. Имаше спортно телосложение, мускулите на ръцете му изпъкваха под ръкавите на възтесния морскосин костюм. Сребристобялата му коса беше грижливо сресана, кафявите очи бяха тесни като цепнатини. Движеше се със самочувствието на важна особа.
Щом се здрависаха, всички седнаха и Луис подкани Джейкъбсън да поеме председателството на срещата.
— Благодаря, господин Луис — каза Джейкъбсън и погледна към двамата посетители. — Както вероятно сте разбрали, преди една седмица председателят на федералния резерв Уолъс Сойър почина.
— Как е умрял? — попита Харват.
Джейкъбсън, който не обичаше да го прекъсват, го стрелна с поглед.
— Инфаркт.
— Потвърдена ли е причината за смъртта?
— Да, от съдебен лекар. Макар да не беше известно на пресата, председателят Сойър, който беше на шейсет и шест години, имаше сериозно сърдечно заболяване.
— Къде се е намирал в този момент?
— Разбирате, че не са ви довели тук, за да разговаряме за председателя Сойър — заяви Джейкъбсън с очевидно раздразнение.
Луис вдигна ръка, за да успокои директора по сигурността.
— Няма проблем, Уил. Моля, отговори на въпросите им.
Джейкъбсън пое дълбоко въздух, после го издиша.
