Освен че се разпусна по отношение на храната, усети, че и желанието му за секс не се беше уталожило. Ароматите на страх, които се излъчваха от жената, както и усещането за потрепващото от ужас тяло, докато го притискаше към себе си, бяха главозамайваща комбинация, подсилвана от опасността да го видят.
Чувстваше, че го движат бушуващи вълни, които го отнасяха все по-навътре и все по-далеч от брега. Докосна с пръсти шишенцето с хапчета в джоба си, докато съзерцаваше бирата и газираните напитки през стъклото на хладилника. Ако вземеше още хапчета, можеше да се почувства замаян, да му се доспи и да сгреши. Но пък ако не вземеше хапче и се поддадеше на някой от импулсите си, също можеше да сгреши. И в двата случая сякаш бе притиснат до стената и това доведе до ново допълнително усещане —
Реши сам да си назначи лечение. Пристъпи до хладилника и си взе две бири. Плати на китайката зад касата и се настани отново на масата.
Изпи първата на една продължителна глътка. За втората реши да почака и си наложи да се отпусне. След няколко минути усети как алкохолът се включва в кръвообращението му и почувства леко отпускане. Предимството на тревожността, ако можеше така да нарече допълнителното усещане, бе, че успяваше да потисне сексуалната възбуда. Ерекцията беше напълно изчезнала.
Колкото повече седеше в ресторантчето, толкова поотпуснат се чувстваше. Мислите му се носеха безцелно и само от време на време се връщаха към случката в гробището, но в тези мигове възбудата отново се появяваше. Усети как вълните отново го подхващат. Сега вече имаше нужда от кафе.
Допи и последните глътки от втората бира и излезе на улицата. Беше вече привечер и движението ставаше все по-натоварено. Когато най-сетне намери кафене, след дългия ден сервитьорите и човекът на касата имаха вид на изтощени и копнеещи да се приберат час по-скоро хора. Поръча си „Черно око“, което в света на кафето означаваше двойно еспресо. Както и в китайския ресторант, плати в брой и напусна заведението.
Усети, че кофеинът му подейства по-бързо от бирата. Имаше енергия в походката му, а и духът му се повдигна значително. Всичко щеше да се нареди. С нетърпение очакваше задачата си тази вечер. Беше сложна, но не и невъзможна. Всяка стъпка бе подробно и предварително планирана. Все едно правиш торта. Стига да следваш рецептата, няма за какво да се тревожиш, а той винаги следваше предписанията.
Колата и необходимите принадлежности бяха прибрани в запуснат гараж в Източен Бостън. Близо час обикаля района и още час наблюдава гаража, преди да се приближи.
Ключът за катинара бе зашит в подплатата на якето му. Неволно разкъса плата, докато се мъчеше да разтвори с пръсти шева, измъкна ключа и влезе, заключвайки след себе си.
Запали малкия фенер, който извади от раницата, и го обгърна с длан така, че да хвърля по-добра светлина. Ванът беше отключен. Той се качи от задната врата и се огледа преценяващо. Всичко беше там, където очакваше.
Вдигна капака на голямата кофа за смет, за да се увери, че и там всичко е според описанието. Примижавайки срещу светлината на фенерчето, вътре лежеше здраво завързан мъж с лепенка на устата и с лице, обрасло от поне два дни.
Той върна капака на място и обзет от силно вълнение, извади син гащеризон, който щеше да замени дрехите му.
Генерал Джордж Джонсън, директор на националното разузнаване, живееше в скромен дом в колониален стил недалеч от Вашингтон с жена си и двайсет и четири часова охрана, както и с френски булдог на име Мартин. Въпреки че вече две години охраната беше тук и дежурните се сменяха на всеки осем часа, винаги когато някой приближеше входната врата, кучето се скъсваше да лае.
За хората, за които сигурността е важна, това можеше да изглежда положително, но за генерала кучето на жена му бе огромна досада. Още преди да натиснат звънеца, Лидия Райън и Боб Макгий чуха гръмогласната разправия между кучето и генерала от вътрешността на къщата.
— По дяволите, Марти! Млъкни! — викаше Джонсън. — Керъл, ела и прибери проклетото куче!
Здраво сложен мъж с тъмен костюм отвори вратата. Зад него директорът на националното разузнаване се опитваше да укроти дребния булдог с крак с надеждата, че ще му попречи да нападне посетителите.
— Съжалявам за тази шумотевица — кимна той на гостите си. — Моля, заповядайте.
— Казах ти да си вземеш ротвайлер — обади се Макгий и прекрачи прага.
— Имах вече няколко — отвърна генералът, — но отворя ли им вратата да се разходят, после не мога да ги хвана. — Само след миг той вече крещеше към жена си: — Керъл!
Асистентът на директора на националното разузнаване се появи от дневната.
— Ще го заведа горе, сър — предложи той и като се наведе, улови нашийника.
В същия миг кучето замени лаенето с ръмжене.
— Внимавай, Стю.
— Ще се справя, сър.
— Не се съмнявам — подсмихна се Джонсън и изпрати с поглед мъжа, който вече изкачваше стълбите. — Обзалагам се на стотачка, че ще те ухапе.
