Тайният орден полностью

— Не ми се вярва да… — започна смело човекът, но в същия миг усети зъбите на кучето върху ръката си.

— Казах ли ти? — засмя се директорът и се запъти да се ръкува с новодошлите.

Макгий представи Райън и генерал Джонсън ги покани да го последват в кабинета му.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита той. — Кафе? Газирана напитка?

— За мен кафе, ако може — обади се Райън, която още не можеше да се съвземе от смяната на часовете след презокеанското пътуване.

— Имаш ли бърбън? — попита Макгий.

— Много. Чисто или с лед?

— Чисто, моля.

— Казват, че постоянството е дяволчето на дребните умове, Боб.

— Всъщност — поправи го Макгий — казват, чеглупавотопостоянство е дяволчето на дребните умове. Не виждам нищо глупаво в това човек да обича бърбън. Освен, разбира се, ако този човек не започне да слага кубчета лед в чашата си.

Генералът бе нисък набит широкоплещест мъж над шейсет, чиято фигура напомняше уличен пожарен кран, с вече оредяваща коса. Работният ден беше приключил и той бе с панталони в цвят каки и тъмна фланелка. Разсмя се добродушно на шегата на Макгий, докато наливаше кафе на Райън и питие на себе си и стария си приятел.

Междувременно асистентът Стюарт бе успял да заведе кучето на горния етаж и дойде при тях в кабинета с лаптоп, две подложки с листове и папка. Директорът помоли хората от охраната да почакат навън и Стюарт затвори вратата зад тях.

Докато подаваше питиетата, домакинът представи гостите на своя асистент, като ги увери, че могат да говорят пред него напълно свободно, след което покани всички да седнат.

Стените на малкото помещение бяха украсени с подбрани с вкус картини от ловни сцени и дървена ламперия. Канапетата бяха тапицирани с кафява кожа и освежени с карирани възглавници, виждаха се още две малки кресла, малка медна масичка и голямо дървено бюро.

Генералът пое едната подложка и писалка от асистента си, настани се на един от столовете и съобщи тържествено:

— Стю трябва да се прибере, за да гледа серия на „Говорещият с кучета“, така че да започнем с това, за което сме се събрали.

Генерал Джордж Джонсън бе получил десетки отличия за службата си в армията на Съединените щати. Блестящата му кариера бе започнала във Виетнам, където получи множество награди за смели и доблестни постъпки. Бе предвождал Първа пехотна дивизия при няколко конфликта, след което го назначиха за шеф на отдел за подкрепа на военното разузнаване. Практическите му познания, от една страна, в областта на стратегията и тактиката, а от друга — в разузнаването и дипломатическите отношения, в крайна сметка му осигуриха място в Генералния щаб, където стана консултант на секретаря по националната сигурност, в Съвета по национална сигурност и на президента на страната по всички военни въпроси. Благодарение на чудесната си работа там, бе избран да ръководи Агенцията за национална сигурност, преди да заеме настоящата си позиция — директор на националното разузнаване.

По пътя от Кемп Пиъри Макгий бе информирал Райън за професионалния път на генерала. Двамата с Джонсън често си бяха сътрудничили в армията и ги свързваше чудесно приятелство. Райън дръзна да попита за какво му е задължен директорът на националното разузнаване, на което Макгий отговори само:

— Правили сме си един на друг услуги, които никой от нас няма да може да изплати.

Сериозността, с която бе произнесено това, беше сигурен за знак, че всеки от тях е правил жертви за другия и вероятно е ставало дума и за човешки живот. Райън не настоя за повече информация.

— Тъй като проблемът е повдигнат основно от Лидия, нека тя да представи случая — рече Макгий, давайки думата на своето протеже.

В началото Райън разказа накратко своя служебен път. Докато говореше, асистентът на Джонсън му връчи копие от досието ѝ. За разлика от повечето висши служители, с които Райън се бе срещала, генералът предпочете да я слуша с цялото си внимание. Нещо, което ѝ направи силно впечатление.

След като разказа всичко, което се бе случило, тя подаде на техния домакин папката, която Нафи Насири ѝ бе предоставил, но той дори не си направи труда да я отвори. Нямаше основания да мисли, че в нея ще намери нещо, което оперативната служителка на ЦРУ не беше споделила вече.

Лидия Райън бе докладвала ясно и точно фактите, но сега генералът искаше да чуе каквомислитя. Какво ѝ подсказват опитът и интуицията.

— Познавам Насири и не мисля, че йорданците блъфират.

— А какво ще кажете за онзи ваш бивш началник, Фил Дъркин, в Лангли? — попита Джонсън, след като погледна записките си. — Дали той не блъфира?

— С положителност — обади се Макгий. — Той е същинска невестулка.

Директорът на националното разузнаване вдигна ръка, за да спре приятеля си, и отново насочи цялото си внимание към Райън.

— Виекакво мислите?