— Половин Бостън. В центъра на града сме. Оттук минават на път за дома стотици хора. Телефон 911 бил залят от обаждания. Патрулната кола пристигнала за четири минути. Четвърт час след това са били в сградата и са прибрали тялото на Пенинг. Надявали са се дори, че е още жив, и един от хората ни се опитал да даде първа помощ, но вече сме сигурни, че вратът му се е прекършил мигновено. Нищо не са можели да направят.
— Къде е сега тялото?
— Пътува към „Съдебна медицина“.
Харват се наведе през прозореца и погледна надолу към улицата.
— Разполагаме ли с данни от някакви камери в сградата, от улицата или другите сгради?
— Как не се сетихме сами? — изстреля партньорът.
— Исках само да кажа… — понечи да обясни Харват, но Кордеро го прекъсна:
— Много добре разбирам какво искаше да кажеш и да, има няколко камери и вече сме изискали записите от тях, макар да не храним големи надежди.
— И защо?
— Защото проверихме охранителните камери от тази сграда. Съдейки по записите, никой не е влизал тук.
— Значи записът е подменен — отбеляза Харварт.
— При това ниво на обработка на записите — кимна Кордеро, — щом са успели да заобиколят алармената система и липсват и следи от влизане с взлом, това значи, че шансовете да видим извършителя на някой от записите са направо никакви, макар че човек никога не знае. Синът на Сам1е бил заловен заради неплатен паркинг, нали?
— Попаднахте ли на още нещо необичайно?
— Всеки ден попадаме на местопрестъпления с въжета и макари и малки кукли.
— Кукли ли? — повтори Харват.
— Да, беше пъхната в обувката на Пенинг.
— Той само една обувка ли имаше?
— Според нас другата е паднала, някой скитник я е прибрал или нещо от този сорт. Издирваме я.
— Не се съмнявам — отвърна Харват. — Нека те попитам нещо за обувката на жертвата. Подметката беше ли боядисана в зелено?
— Да.
— А куклата? Приличаше ли на малък дявол?
— Откъде знаеш? — присви очи партньорът.
— Хилеше се и държеше свитък, нали? — не спираше Харват.
— Какво, по дяволите, става тук? Как разбра?
— Намираме се в сградата на Дървото на свободата — разпери ръце Харват, сякаш нямаше нищо по-очевидно.
Онзи повтори иронично жеста с ръцете и додаде:
— Очевидно е, че сме във Фенуей Парк. И какво от това?
— Няма значение. Не е важно.
Трябва да се признае, че Кордеро разбра за какво става дума и че то е важно, разбра също, че Харват знае много повече, отколкото споделя с тях.
— Сал, ще ни оставиш ли за няколко минути? — помоли го тя.
Партньорът ѝ изгледа Харват, после нея. Не му харесваше да го отпращат, все едно е някой натрапник, и гордостта му естествено беше засегната. Постоя така миг-два, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно не успя да се сети какво.
— Няма проблем — рече той накрая. — И без това трябва да поговоря с униформените и да разбера какво става наоколо.
— Благодаря ти, Сал. Идвам след малко — обеща Кордеро.
— Господин Харват — обърна се партньорът ѝ към госта им, подчертавайки
— Интересен мъж — отбеляза Харват, когато онзи вече не можеше да ги чуе.
— Имаше най-добри намерения.
— От колко време сте партньори?
— Шест години. Най-добрият полицай, когото познавам. Лоялен и никой не познава улицата толкова добре, колкото него.
— Мен обаче не ме хареса.
— Виждам, че това направо те съсипва.
— Чувствам се несигурен така.
Кордеро едва потисна смеха си.
— От теб наистина се излъчва несигурност — усмихна се тя. — Първото, което забелязах, като те видях.
— Кое беше второто?
— Ела с мен — рече тя, правейки се, че не е чула въпроса. — Искам да ти покажа нещо. Откъде знаеш за обувката и куклата? — попита тя, докато вървяха.
— Внимавал съм в училище.
— И какво изучавахте в това училище?
— Американска история — рече Харват. — Колонистите от Бостън окачили чучело на Андрю Оливър, човека, избран от крал Джордж, за да въведе Закона за таксовите марки. Провесили го на клоните на един бряст точно тук и оттогава мястото се нарича Дърво на свободата. До него оставили и ботуш на британски кавалерист с боядисана в зелено подметка. Посланието било: майната им на Гренвил и Бют, двамата министър-председатели, свързани със Закона за таксовите марки. Вътре в ботуша пъхнали кукла на ухилено дяволче, стиснало свитък, на който се виждали думите „Закон за таксовите марки“.
— Излиза, че наистина не съм внимавала в училище — въздъхна следователката, след като прехвърли информацията в съзнанието си.
— Тук в Бостън историята е на всяка крачка.
— Човек никога не е турист в родния си град, нали знаеш?
Права беше.
— Тук ли си израсла? — попита той.
— Преместихме се, когато бяха съвсем малка. Родена съм в друга държава.
— Името Кордеро испанско ли е?
— Не, португалско, но идва през…
— Бразилия — довърши Харват и всичко си дойде на мястото.
— Правилно — спря жената за малко и се усмихна. — Добре си и с географията.
— Родителите ми бяха много нещастни, че не могат да си позволят да плащат за уроци по плуване и в замяна ми купиха глобус. Знаех го наизуст.
