Взе фенерчето и освети вътрешността. Стените бяха влажни, а на дъното се виждаше локвичка вода. Забеляза и още нещо.
Прибра обратно фенерчето в джоба си и се наведе да разучи контейнера отвън. Намери това, което търсеше, до самото дъно. Изглежда контейнерът е бил напълнен с вода, но някой бе пробил отвор до дъното, за да ѝ позволи да изтече. Но защо?
Харват се изправи, отиде до дъската и разгледа всичко отново. Тогава се сети. Убиецът или убийците си бяха отишли много преди Хърман Пенинг да издъхне.
Сега всичко си дойде на мястото и онова, което в началото му се бе сторило изобретателност, придоби размера на гениалност.
Шейсетгодишният мъж е бил поставен в примка, сетне сложен на дъската, която бе функционирала като улей. В един момент улеят се беше наклонил напред и земното притегляне бе изхвърлило бащата на две деца и дядо на четири през прозореца. Мъжът бе паднал, но вратът му се беше прекършил чак когато бе стигнал буквално до края на въжето.
Съдейки по размера на контейнера за смет и количеството вода, което може да се побере в него, съдът явно бе служил като часовников механизъм. Закрепен към дъската, беше действал като противотежест и я бе задържал в хоризонтално положение, докато теглото ѝ е било по-голямо от това на жертвата. Щом съотношението се бе променило, гравитацията си беше казала думата.
След като направи по няколко снимки на всичко, Харват взе стол, за да разгледа по-добре макарите. Бяха минали едва няколко секунди, когато чу, че някой се изкашля зад него.
Обърна се и видя мъж и жена със значки на коланите и ръце опасно близо до оръжието им.
— Агент Уайът Ърп, нали? — попита жената. — Аз съм инспектор Ани Оукли, а това е моят партньор Бъфало Бил. Защо не слезете долу? Бихме желали да поговорим.
Ани Оукли се оказа Лара Кордеро от отдел „Убийства“ на полицията в Бостън. Името на партньора ѝ звучеше като Сабатели или Сабатано, но Харват така и не успя да го чуе добре. В този момент не внимаваше твърде. Опитваше се да не зяпа Кордеро, което всъщност правеше.
Тя беше екзотична и много привлекателна жена. Направо „убиец“ би я определил Харват, ако говореше с някой друг. Що се отнася до произхода ѝ, за него тя беше по-скоро с испанска кръв, но трудно можеше да опредеш така наизуст. Трябва да беше малко над трийсет, висока, със загоряла кожа и очевидно се грижеше за добрата си форма. Имаше зелени очи, дълга кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури.
Харват се представи и подаде на двамата визитната си картичка, на която имаше име на фирма и телефонен номер, нищо друго.
— Значи вие сте специалистът по отвличанията и откупите? — попита Кордеро. — Не знаех, че похитителите са предявили някакви искания.
— Не са — отвърна Харват. — Поне засега.
— Да не би съобщението да се загубило по пощата? — подхвърли партньорът ѝ.
Човек трудно можеше да долови бостънски акцент в говора на Кордеро, в замяна на това партньорът ѝ го имаше в изобилие. В тона му се усещаха и остри нотки, на които Харват предпочете да не обръща внимание.
— Кой е клиентът? — попита Кордеро.
Стареца му беше казал да е готов за подобен въпрос. От ФБР бяха извънредно предпазливи, когато се наложеше да споделят информация с полицията от Бостън. Мънро Луис също ги беше предупредил за това.
— Жертвата има много влиятелни приятели във Вашингтон.
— Имал е — поправи го партньорът на Кордеро. — В минало време.
Харват го изгледа продължително. Човекът беше облечен в средно приличен костюм. Иначе в него нищо не правеше впечатление. Нито висок, нито нисък, лицето му беше направо безлично. За разлика от повечето полицаи в стаята очевидно се стараеше да поддържа добра физическа форма, но това все още не значеше нищо. Повече от ясно бе, че човекът не го харесва, но това малко тревожеше Харват, който тъкмо се канеше да благодари за урока по граматика, когато Кордеро зададе пореден въпрос:
— Къде си работил преди?
— Защо питаш?
— Не ми приличаш на някой от защитниците на закона.
— Така ли?
— Нещо в теб ми подсказва, че си минал през военно обучение, фирмите по отвличания и откупи често наемат хора от специалните части, нали? Ти какъв си бил — рейнджър или може би тюлен?
Това или беше невероятно добро попадение, или тя просто флиртуваше с него. Не можеше да определи. И в двата случая не искаше да разказва биографията си и само се засмя, преди да отговори:
— Тюлен ли? Там взимат само умни момчета, а и не умея да плувам.
— Май омаловажаваш ролята на умните момчета.
— Защо мислиш така?
— Защото те наблюдавах как оглеждаш скрипеца и макарите, а и останалата част от местопрестъплението.
— Добре се справих, нали? Не искаш ли да си разменим местата и този път аз да гледам какво правиш? Може да науча това-онова.
— По-добре да отидем да поплуваме, а? — обади се партньорът.
Това включване не беше лошо, но този вече започваше да лази по нервите на Харват. Все пак той се направи, че не е чул, и се обърна отново към Кордеро:
— Кой намери жертвата?
