Макгий взе дистанционното и превключи назад към един местен новинарски канал.
— Всъщност не. Споменаха бегло за запалена кола, но толкова. Според мен местните органи на реда не са допуснали пресата твърде близо и не са я захранили с много подробности.
— Което означава, че и те самите не разполагат с такива.
— Или са им казали да не говорят.
Тя пое глътка от питието си и сложи бутилката обратно на масата.
— А мъжете, които уби у вас?
— Това едва ли ще е новина.
— Защо?
— Защото живея сам. Ако съседите ми бяха чули изстрелите, щяха вече да са извикали полицията.
— Но някой ще потърси тези хора.
Макгий пое още една лъжица от зърнената закуска и после попи млякото от мустака си.
— Разбира се. Щом не се върнат, ще бъде изпратен екип да претърсва за тях. Ще отидат до нас, дегизирани като унищожители на вредители, работници от комуналните услуги или доставчици. Ще са снабдени с голям микробус с фирмено лого и телефонен номер, написан с едър шрифт отстрани, така че да приспи подозренията на съседите. Ще обиколят наоколо и ще надникнат през прозорците.
По някое време ще съберат смелост и ще ги разбият, за да влязат. Тогава ще намерят телата и ще се наложи да решават какво да правят.
— Което значи, че ще „хигиенизират“ дома ти, все едно не е станало нищо, или ще се опитат да използват положението срещу теб.
Макгий кимна и добави през друга хапка от зърнената закуска:
— Надявам се да го хигиенизират. Не съм викал чистачка от времето на Рейгън.
Райън следеше съобщенията, течащи в долния край на телевизионния екран, опитвайки се да улови някаква актуална информация.
— Как мислиш — щом няма новини, значи новините са добри?
— Не знам. Може би това не стига толкова високо, колкото се опасявахме.
— Имаш предвид до директора на националното разузнаване генерал Джонсън?
Макгий кимна.
— Но има обратна страна на медала. Може би благодарение на йорданците и въпросите, които задаваше за стария екип, ти си ги изненадала и сега се събират, за да обединят отново силите си.
— За да направят какво?
— Ако искат да те ликвидират, няма да се спрат пред нищо, включително и да те натопят, като инсценират нещо срещу теб.
— За какво да ме натопят?
— Зависи от това колко високо достига тази история — вдигна рамене Макгий. — Може да свършиш като стрелеца на тревистото хълмче2.
— Като махнем това, че по онова време даже не съм била родена.
— Ще намерят начин да заобиколят и това, повярвай ми. Те мислят за всичко.
— А какво са смятали да правят с нас — да ни убият и да изхвърлят телата ни в гората?
Той изсмука млякото от лъжицата си и я остави на масата.
— Пребърках всички, които нахлуха у дома. Един от тях имаше дистанционно за заключване на кола. Като хвърлих сака и някои други неща в пикала, излязох навън да видя дали там не ме чака друг екип. Щом се уверих, че съм в безопасност, натиснах продължително бутона за деблокиране на дистанционния ключ. Накрая намерих колата им паркирана недалеч от нас.
— Имаше ли нещо вътре?
— Нещо, по което да установим самоличността им? Не, само някакви глупости за пикник.
— Какви например?
— Одеяло и кошница с чаши и бутилка вино.
— Значи никакви разпознавателни следи, но тонове барут и кошница за пикник. Не ли странно?
— На мен всичко ми изглежда странно. Защо? Какво се сети?
— Сетих се, че това може да е част от схемата за прикриване. Може да са искали да изглежда, все едно ти и аз сме били на пикник сред гората и са ни убили.
Той размисли над думите ѝ за миг.
— Или още по-добре — отговори след малко, — какво ще кажеш за самоубийство. Ти ме убиваш, а после обръщаш оръжието срещу себе си. Не само че ще се решат проблемите на Фил Дъркин, но той ще получи възможност да разиграва картата „нали ви казвах, че Лидия Райън е луда“.
— Няма да му се размине на този кучи син.
— Само теоретизирам, разбира се.
— Не — отговори Райън. — Прав си за парите. Точно това би направил.
— Смятам, че няма как да сме сигурни. Може тъпата кошница за пикник да е част от прикритието им.
Тя присви очи, защото се беше сетила нещо.
— Каза, че имало одеяло и две чаши за вино. Какво друго?
— Не знам. Бързах да се махна, но мисля, че имаше храна и няколко бутилки вино.
— А тирбушон?
— Да. Само че не от тези с двата края, които се дърпат нагоре. Беше модерно пособие, приличащо на джобно ножче. Изглеждаше скъпо с месинговата пчела отгоре на френска фирма за производство на ножове.
— „Лайол“.
— Точно така.
— Имаше ли дървена дръжка? — попита тя.
— Да — кимна той. — Защо?
— Защото това е моят тирбушон. Този кучи син го е взел или пък е пратил някой да го задигне от апартамента ми. Така, ако полицията направи някакво макар и половинчато разследване, ще намери празната кутия, която обикновено държа отзад в чекмеджето в кухнята.
— Така пикникът няма да изглежда толкова инсцениран.
— И да прилича повече на предприет по наше желание — каза тя, довършвайки заключението вместо него. — Какво беше виното?
— Чакай малко, Лидия. Нищо не разбирам от вино. Това е твоя територия. Аз съм по бърбъна. Да не мислиш, че съм стоял там и съм чел етикетите.
— Не усложнявай. Червено ли беше? Или бяло?
