— Но може и да се разприказва. Ако вдигне телефона, щом затворим вратата, тогава?
— Когато видиш обстановката в кабинета му, ще разбереш защо това няма да се случи.
Малката общинска банка беше на един час път в северозападна посока от седалището на ЦРУ. Райън паркира колата на няколко пресечки от сградата на банката, а не на паркинга, за да не събуди подозренията на някой бдителен, който при случай да даде номера на превозното им средство и подробното му описание.
Озоваха се в приятен жилищен квартал с широки тротоари и големи стари дървета. Човек веднага си помисляше: какво чудесно място за отглеждане на деца.
Докато крачеха към банката, Райън съжали, че не е взела чадър. Беше топло, а облаците над главите им ставаха все по-плътни. Очевидно се задаваше сериозна буря.
Прохладният въздух от климатиците ги посрещна от вратата и бе приятно облекчение след горещата влага навън. Следвана по петите от Макгий, Райън се отправи към рецепционистката във фоайето.
— Добро утро — поздрави тя. — Идваме да се срещнем с Ерик Стивънсън.
— Имате ли уговорен час?
— Не, но бихте ли му предали, че Лидия Райън е тук и моли за среща.
Жената се усмихна и вдигна слушалката на телефона пред себе си.
— Бихте ли седнали на столовете отсреща, докато проверя дали е тук.
Райън бе забелязала колата на Стивънсън на паркинга отпред, ето защо бе сигурна, че той е тук. Също толкова сигурна беше, че директорът няма да откаже да се види с нея. Дъркин не беше сбъркал с този човек при подбора си. На Ерик Стивънсън му допадаше мисълта, че е част от ЦРУ. Без значение какво искаха от него членовете на екипа, той оставяше всичко друго, за да се погрижи за тях.
Много скоро — жената тъкмо оставяше слушалката, за да им съобщи, че господин Стивънсън ще е тук след минута — те го видяха да се появява във фоайето. Мъж на средна възраст с кръгло червендалесто лице и корем, който преливаше значително над колана му. Носеше вратовръзка, но беше без сако, устата му бе разтегната в широка усмивка. Явно беше, че се радва да види Райън.
— Лидия — възкликна той отдалеч, — много се радвам да те видя отново! Как си?
Райън установи сериозен тон на срещата от първия миг.
— Ерик, това е Робърт Макгий. Нека да отидем в кабинета ти, за да поговорим.
Макгий нито се усмихна, нито подаде ръка, а само стискаше дебелите папки под мишница.
Стивънсън го изгледа от горе до долу и усетил, че нещо не е съвсем наред, се обърна отново към Райън:
— Да, разбира се. Моля, последвайте ме.
След като настани посетителите си и им предложи кафе, директорът на банката затвори вратата на кабинета си и се настани зад бюрото.
— Наистина мина доста време. Подстригала си се. Отива ти.
— Ерик, не бих искала да съм груба, но трябва да обсъдим нещо много сериозно с теб.
— Разбирам — отвърна мъжът малко по-унило. — Какво мога да направя за теб?
Райън се спогледа с Макгий, след което отново извърна лице към банкера.
— Ако в процеса на разговора решиш, че искаш да повикаш юридически съветник, ще те разберем напълно, но това ще означава, че ще определим време и час за теб и адвоката ти в управлението на ЦРУ.
Стивънсън се облещи.
— Адвокат ли? Защо ще ми е нужен адвокат? За какво става дума, по дяволите?
— Става дума — обади се Макгий — за това, че липсва значителна сума пари.
— Ерик, ако върнеш парите, ще бъде по-лесно за теб — предложи Райън.
Човекът местеше тревожно очи от единия на другия и не знаеше на кого да отговори.
— Нямам представа за какво говорите. Какви пари?
Макгий огледа кабинета и най-вече стените, покрити със семейни снимки — на плажа, на риболов, на къмпинг, дори кадри от лагер на „Къб Скаутс“, където, съдейки по униформата, Стивънсън очевидно е бил ръководител.
— Липсват суми от сметката на „Кеъринг Интернешънъл“, господин Стивънсън.
— Извинете — обади се директорът на банката, — но как ви беше името?
— Господин Макгий — съобщи Райън. — Временно е прехвърлен при нас от Главната юридическа дирекция на Управлението.
— Но нищо не съм направил. Защо ми задавате тези въпроси?
Макгий сложи пред себе си дебела папка, пълна с изхвърлени копия от ксерокс, които бе извадил от кофата за смет на магазина за канцеларски материали. Най-отгоре бе написал с главни букви СЕКРЕТНО ДЕЛО. СТИВЪНСЪН, ЕРИК. Следваше позицията му и името на банката. Държеше я така, че човекът да вижда надписа, без да може да погледне съдържанието вътре.
