— Беше
Нямаше нужда да го пита повече за виното. Разбра какво е.
— „Уан Хоуп“, червено — каза тя. — Същото като онова, което пия вкъщи.
— Тръгваме оттук. Убийство, натопяване или и двете.
— Което значи, че гонят две цели — заговора, все едно какъв, открит от йорданците, и схемата, която Дъркин е скроил срещу нас.
— Още едно основание да се замислим какво е предприел и да положим топките му в хубава кутийка с голяма розова панделка.
— Въпросът е на кого ще предадем кутийката?
— Зависи от това какво прави той и какво ще решим ние — отвърна Макгий, вземайки дистанционното и връщайки се пак на „Енимал Планет“.
Течеше нов филм. Показваха домашни видеоклипове на хора, приближили се твърде много до клетките на животните в чуждестранни зоологически градини. Изведнъж на Райън ѝ хрумна нещо.
— Колко пари имаш у себе си? — попита тя.
— В сака нося пет хилядарки. Защо?
— Защото не можем да ползваме кредитни карти, а ти имаш нужда от нов костюм.
Макгий я погледна.
— Така ли?
Райън кимна.
— Ще разлюлеем една много голяма клетка, но преди това искам да видя кой е хвърлил месото в нея.
Това, което вбеси Макгий повече от необходимостта да се подстриже, бе настояването на Райън да обръсне мустаците си. Лидия обаче беше непреклонна. За да му даде пример, тя също подкъси косата си.
Стъпили в големи чували за събиране на листа от градината, за да не разпиляват коси в разкошната баня на Бренда, успяха да свършат добра работа. Макгий се оказа много несръчен и тя реши да хване ножицата вместо него.
Довери му се само за обръсването на мустаците. Щом приключиха, се погледнаха в огледалото. Промяната беше поразителна.
С разрешението на полковника Райън си избра облекло и обувки от гардероба на Бренда. За щастие двете бяха с почти еднакви размери. Макгий се преоблече с резервните дрехи, които държеше в колата си.
Оперативните работници бяха съвсем наясно с това докъде се простират възможностите на технологиите за наблюдение, поради което отдавна бяха изхвърлили клетъчните си телефони. Така поне за известно време щяха да замаскират следите си. Другото, което трябваше да направят, е да забравят за кредитните карти. От тук нататък се налагаше да плащат всичко в брой.
Решиха още, че ще сведат до минимум ползването на интернет. Мрежата беше истински дар божи за разследващите служби. Записваха до най-малка подробност всеки, навсякъде и всички, с които си се свързал. Заедно с кредитните карти и сателитните телефони интернет и имейлите щяха да са първото място, където Фил Дъркин щеше да ги търси.
Налагаше се да прекратят всичките си стари навици. Да прекъснат връзки с приятели, членове на семействата си или колегите, с които обикновено общуваха. Друг източник на информация, който Дъркин щеше да следи отблизо, за да открие местоположението им.
С две думи, отказаха се напълно от това, което бяха правили досега. Лично Райън смяташе, че за тях е голям късмет фактът, че полковник Бренда Дъркин ги беше приютила. В противен случай щяха да търсят необитавана сграда или да прескачат от евтин хотел в евтин хотел, а и в двата случая щеше да им се наложи да се изправят пред множество проблеми.
Поредният страхотен жест, който тя направи за тях, бе, че остави на тяхно разположение своя форд мустанг LX, модел 1990. Освен че беше чудесна кола, тя бе произведена преди откриването на джипиес технологията, което бе идеално, защото щяха да са извън всякакъв достъп.
Първото място, пред което спряха, след като напуснаха Форт Белвоар, беше магазин за канцеларски стоки. Докато Райън купуваше необходимото вътре, Макгий се разходи и заобиколи отзад. Огледа се и щом се увери, че няма охранителни камери или някой от персонала, щателно прерови трите контейнера за смет към магазина. Когато се върна при мустанга, Райън вече го чакаше.
Следващата им спирка беше магазин за мъжка конфекция, специализиран за облекло за бизнесмени. Противопоставяйки се на вкуса на Макгий, Райън му избра евтин сив костюм от намалените, бяла риза и скучна вратовръзка, колан, обувки и чорапи.
— Забравила си само калъф за химикалки — промърмори той, докато тя го насочваше към пробната.
По едно време той се появи отвътре и продавачът оцени добрия му вид. Райън обаче го накара да свали сакото, което беше възтясно и нямаше да свърши работа.
— Не отиваме на кастинг за филм за мафията — заяви тя и изпрати продавача да търси по-голям размер.
След двайсет минути бяха вече готови, платиха в брой и напуснаха магазина. В кафене на няколко пресечки по-нататък седнаха и преговориха отново плана си.
— Ами ако започне да ми задава въпроси, на които не мога да отговоря? — попита Макгий.
— Ти си там, за да го сплашиш. Не да отговаряш на въпроси. Работата ти е да ги задаваш. Очаквам, когато си тръгваме, той вече да е признал всичко, което е правил от завършването на гимназията. Целта на посещението ни е проста. Трябва да го изплашим до смърт и да му покажем изход от положението.
