Долу прахът се слягаше бавно над тропическите храсталаци. На дъното на долината, досами подножието на стръмния склон, лежаха останките от сивия камион, а на известно разстояние — откъсналия се от него мотор. Шофьорът не се виждаше никъде. Пит тъкмо се отказа да го търси с поглед, когато мерна неподвижна форма върху един телефонен стълб на стотина метра от разбития товарен автомобил.
Гледката беше противна. Изглежда, че шофьорът се е опитал да скочи, преди доджът му да предприеме полета си над пропастта. Но е закъснял и се е премятал във въздуха близо шейсет метра, преди да се стовари върху телефонен стълб, стърчащ от бетонна основа. Тялото беше пронизано от шипа на металните „котки“, използвани от телефонните техници за поддръжка на кабелите. Докато Пит наблюдаваше като в транс, долната част на стълба бавно промени цвета си от кафяв на червен, сякаш невидима ръка я боядиса. Тялото висеше като говежди бут на месарска кука.
Пит продължи по пътя си, докато не зърна първата къща. Слезе от колата и тръгна към възрастната японка, която седеше на покритата с виещо се растение веранда. Попита я дали може да използва телефона, за да съобщи за нещастен случай. Жената започна да се кланя безкрай и накрая му посочи да влезе в кухнята. Той набра първо телефона на адмирал Хънтър и набързо му разказа какво се е случило и къде се намира.
Гласът на адмирала звучеше в слушалката като през подсилен рог. Пит се принуди да отдалечи слушалката от ухото си.
— Изчакайте десет минути и тогава се обадете на полицията в Хонолулу — викаше силно Хънтър. — Дотогава ще съм изпратил нашите охранители на мястото, преди пътната полиция да е отцепила района. Разбрахте ли?
— Мисля, че да.
— Добре! — Хънтър продължи, без да обръща внимание на саркастичния тон на Пит. — Десет минути — не повече, след това веднага поемайте за Пърл Харбър. Чака ни работа.
Пит потвърди и затвори телефона.
Пит използва времето, за да отговаря на безбройните въпроси на дребната японка. После вдигна слушалката отново и поиска да го свържат с полицията. След като обясни къде е станала злополуката, стържещият глас помоли да си каже името, но той просто постави слушалката обратно на мястото й.
Благодари на домакинята и се качи в колата си. Поседя пет минути зад волана, плувнал в пот от тропическата жега и влага.
Нещо му убягваше; нещо, което бе пропуснал, човъркаше съзнанието му, някаква поредица от мисли, която не можеше да бъде изтълкувана.
После изведнъж му просветна. Бързо запали мотора и, оставяйки две следи от гуми „Гудиър“ върху стария асфалт, потегли обратно към мястото на произшествието. Пет минути до телефона, двайсет минути вглъбение в мисли, сякаш времето беше без значение, три минути обратен път — напразно изгубени общо двайсет и осем минути.
Трябваше да предположи, че е имало повече от един по петите му. Спря рязко колата и отново изтича до ръба на пропастта.
Останките от камиона бяха там, където ги беше видял — усукани и разкъсани като счупена детска играчка. Телефонният стълб също беше на мястото си и се издигаше самотен от средата на бетонната площадка, заедно с опънатите от напречните му греди кабели, които се изгубваха в безкрайността. И „котките“ бяха там. Липсваше само тялото на шофьора. От него беше останала единствено червената диря, която се съсирваше и кристализираше под яростната атака на сутрешното слънце.
Една сглобяема военна барака — която приличаше повече на разнебитена канцелария на склад за спасено корабно имущество — беше най-тъжното извинение за оперативна сграда след края на Гражданската война. Покривът от ръждясала гофрирана ламарина и счупените прашни прозорци бяха потънали в гора от плевели. Но на старата врата с излющена боя Пит беше спрян от сержант от морската пехота, въоръжен с автоматичен, 45-калибров „Колт“.
— Документите ви, моля. — Беше повече заповед, отколкото изискване.
Пит подаде личната си карта.
— Аз съм Дърк Пит. Явявам се по нареждане на адмирал Хънтър.
— Съжалявам, но трябва да видя документите ви, сър.
Пит не беше в настроение за проява на любезности. Морските пехотинци винаги го дразнеха — всички надути, жадни да влязат в бой и само чакаха повод, за да запеят химна си.
— Ще покажа документите си на началника и на никого другиго…
— Имам заповед да…
— Вашите заповеди са да проверявате картите за самоличност от списъка на хора, които могат да влизат в сградата — прекъсна го Пит с леден глас. — Никой не ви е дал разрешение да се правите на герой и да проверявате служебни документи. — Пит посочи към вратата. — А сега, ако обичате…
Пламналият в лице сержант изглеждаше така, сякаш се колебаеше дали да не забие един в устата на Пит. Но след като огледа студеното му изражение, се обърна, отвори вратата зад себе си и му кимна да го последва.
