В следобеда на 10 юли 1968 година „Лили Марлен“, някогашен британски торпеден катер, превърнат в частна яхта, напуснал пристанището на Хонолулу и поел по курс северозапад от остров Оаху, за да заснеме бързо една сцена със спасителна лодка за филм, режисиран от Хърбърт Върхъсън, международно известен филмов продуцент и регистриран корабопритежател. Морето било спокойно, само тук-там по небето се виждали облаци, вятърът духал от североизток със скорост приблизително четири възела.
В 20:50 часа на 13 юли постът на бреговата охрана на нос Макапуу и военноморският свързочен център в Пърл Харбър уловили сигнал за бедствие от кораба, последван от координатите на местоположението му. Въздушният аварийно-спасителен отряд в Хикам Фийлд бил вдигнат на крак и от Оаху били изпратени кораби на ВМС и бреговата охрана. След като сигналите за бедствие се подавали в продължение на двайсет минути, настъпило мълчание, нарушено от последните и загадъчни думи от „Лили Марлен“: „Те се появиха от мъглата. Капитанът и първият помощник-капитан са мъртви. Екипажът влезе в бой. Никаква полза. Те са много. Първи загинаха пътниците. Никой от тях, дори жените, не беше пощаден“. Следвали несвързани изречения: „Кораб се вижда на южния хоризонт. О, боже! Дано стигне навреме! Господин Върхъсън е мъртъв. Сега идват за мен. Вече няма време. Те чуват радиото. Не винете капитана. Той не можеше да знае. Те удрят по вратата. Малко време остана. Не разбирам. Корабът тръгна отново. Помощ! За бога, помогнете ни! О, мили боже! Те са…“. Тук съобщението свършвало.
Първият кораб, появил се на мястото на бедствието, бил испанският товарен кораб „Сан Габриел“. Той се намирал само на дванайсет мили, когато уловил сигнала за бедствие от „Лили Марлен“. Всъщност радистът бил този, който видял кораба, преди гласът му да секне. Когато испанският парен кораб се приближил, екипажът му видял, че яхтата изглеждала непокътната и пътувала с бавна скорост, оставяйки тясна диря зад кърмата си. Изведнъж и най-неочаквано „Лили Марлен“ се заковала на място, за да даде възможност на капитана на „Сан Габриел“ да изпрати спасителна група на борда. Групата заварила мъртъв кораб и мъртъв екипаж. Безжизнените тела на пътниците, филмовите работници, корабните офицери и екипажът лежали на купчини по палубите и в кабините. В радиорубката заварили тялото на радиста паднало върху предавателя, чиято червена светлина, показваща, че е включен, все още мигала от пулта.
Офицерът, водещ спасителната група, веднага докладвал по радиото на капитана на „Сан Габриел“. В гласа му се долавял ужас, докато описвал какво са видели. Телата на жертвите били зелени, а лицата им се стопили, сякаш изгорени от невероятно силна топлина. Миризмата, изпълнила кораба, била като на природна сяра. По положението на телата можело да се съди, че е имало жестока битка, преди да загинат. Ръце и крака били извити в неестествено положение, грозно изгорелите лица гледали в посока север. Дори едно малко кученце, очевидно на някого от пътниците, носело следи от същите странни изгаряния.
След кратко съвещание в кормилната рубка аварийно-спасителната група сигнализирала на капитана на „Сан Габриел“, че се нуждаят от влекателно въже. Намерението им било да предявят претенции за спасяването на „Лили Марлен“ и да закарат яхтата и товара й от мъртъвци в Хонолулу.
После, най-неочаквано, преди „Сан Габриел“ да се приближи, мощна експлозия разцепила „Лили Марлен“ от носа до кърмата. Силата от сътресението разклатила „Сан Габриел“ и изхвърлила отломки от яхтата на площ от четвърт миля.
Ужасени, екипажът и капитанът на испанския кораб стояли безпомощни, докато парчетата от „Лили Марлен“ потънали и изчезнали от поглед заедно с цялата аварийно-спасителна група.
След проучване на доказателствата и изслушване на свидетели, комисията за разследване към бреговата охрана приключила делото със заключението: „Може да се счита, че смъртта на екипажа и пътниците, последвалата експлозия и потъването на яхтата «Лили Марлен» са били причинени от стечения на обстоятелства или от неизвестни извършители“.
