Всички в компанията бяха уплашени, с изключение на нея. Но точно затова президентът беше тя, а не те. И съвсем доскоро — всъщност, допреди две седмици, когато започнаха снимките по филма — тя бе абсолютно категорична, че лентата ще се превърне в хитова, ще донесе много пари и ще получи най-малко десет номинации за „Оскар“. А после видя първите резултати.
Филмът беше по принцип феминистки, а от видяното до момента ставаше ясно, че Боб Уейбърн е отявлен женомразец. Той се оказа нейната единствена грешка, но за съжаление фатална. Спомни си за огромната сума, която му бе предложила — с надеждата, че той ще облагороди материала с балансиращата си гледна точка. Вместо това той просто го съсипваше. Беше повече от ясно, че на този човек нито може да се има доверие, нито трябва да бъде оставен сам.
Нещата щяха да добият доста грозноват вид. Ще се наложи да се върнат към самото начало и да заснемат всички сцени, които досега са направили. Едва тогава Боб Уейбърн ще може да се тупа в гърдите, че е направил хит. Уенди имаше богат опит с този тип мъже — арогантни мъжкари и творци, затова знаеше, че стратегията за справяне с тях е много проста: Или прави нещата по моя начин, мой човек, или си поемай по пътя! Боб ще разполага с две седмици, за да започне да гледа на нещата по нейния начин, а ако не го стори, тя ще го уволни. Е, съществуваше и вероятността той сам да напусне — нищо чудно, докато хеликоптерът й кацне на снимачната площадка в Румъния, той вече да й е поднесъл този сюрприз. Но тя нямаше да бъде изненадана, защото бе подготвена за това. Последните три дена бе прекарала в непрестанни разговори по телефона, тайно проучвайки за други режисьори, които биха проявили интерес към този филм. И вече разполагаше с едно сигурно име.
Надраска няколко думи в полето на сценария и неочаквано усети, че я залива чувство на вина. Вина заради това, че бе излъгала и съпруга си, и семейството си, а сега ще трябва да излъже и доктор Винсънт. Защото нямаше никаква възможност да се прибере вкъщи за уикенда. Оправянето на филма щеше да й отнеме най-малко десет дена, а после вероятно ще трябва да се върне в Румъния за още десет, за да се увери, че всичко върви по график. Знаеше, че е грозно да се лъже (или по-скоро „увърта“), но в живота има мигове, когато се налага да направиш труден избор с надеждата, че онези, които те обичат, впоследствие ще те разберат.
А съпругът й би трябвало да е този, който я разбира най-добре. Наблюдаваше този бизнес вече достатъчно дълго (дори бе работил в него известно време), за да е наясно как сработват нещата. Провалът на „Парцаливите пилигрими“ просто не стоеше като опция пред тях, затова тя имаше моралното задължение да стори всичко по силите си, за да го превърне в успешна лента. Ако се налага, би скочила дори и от самолет, би работила по двадесет и четири часа в денонощие, би си отрязала и пръста, ако е необходимо. Защото знаеше, че ако сега не отиде лично на мястото на снимките и не оправи всичко, ще бъде уволнена. Е, не веднага, разбира се. Но когато след шест месеца филмът бъде пуснат на екран и се провали и „Парадор“ изгуби много пари (около петдесет-шестдесет милиона долара), ще я изритат само за две секунди. И ако това стане, тя може и да успее да си намери някоя не чак толкова престижна работа в друго голямо филмово студио. Но за да го стори, ще се наложи да мести цялото си семейство в Лос Анжелис — да откъсне децата си от Ню Йорк и да лиши себе си от поста на президент на компания.
Най-лошото бе, че ако това стане, посоката за нея щеше да бъде само една. Надолу.
Не можеше да позволи подобно нещо! Не и след всичките двадесет и пет години упорит труд, които бе положила!
Не се страхуваше да вложи и още. Тя обичаше работата си — и точка. Бе създадена за тази работа, бе родена за нея!
И така, Уенди продължи да работи през цялата нощ, през мрака над Атлантическия океан и през набъбващата зора над Париж. Самолетът й спря до ръкава в пет и двадесет сутринта местно парижко време. Тя включи мобилния си телефон и смени обхвата му към европейската клетъчна мрежа. И телефонът автоматично започна да звъни. Натисна бутона за проверка на приетите повиквания и съобщения.
„Имате… тридесет и две нови съобщения!“ — обяви приятният механичен глас в телефона й.
Беше краят на март и отново валеше сняг — за пети път през последните десет дена.
Тротоарите тънеха в киша, а по улиците се блъскаха автобуси и коли, надули гневно клаксоните си. На хората им беше писнало от сняг (надяваха се това да бъде последният за сезона). В таксито беше горещо и влажно, а по пода му имаше малки локвички, поради което Виктори беше принудена да седи със свити колене и високо вдигнати пръсти на велурените си ботуши, за да ги предпази от неминуемото подгизване.
