Ала темата беше прекалено голяма и прекалено грозна, за да се заема с нея точно сега. Затова реши да си държи устата затворена. Веднага се сети какво би казала за ситуацията доктор Винсънт.
Затова просто въздъхна, измъква куфара си изпод купчината обувки в гардероба и заяви:
— Трябва да изкарвам прехраната на семейството! Спомняш ли си какво каза доктор Винсънт? Просто се старая да изпълнявам моята част от задълженията! Да издържам семейството!
Обаче Шейн не се връзваше толкова лесно.
— Доктор Винсънт също подчерта, че има съществена разлика между издържането на семейството и използването на този претекст като повод за бягство!
През главата й премина смразяваща мисъл. Да, доктор Винсънт е напълно права! Тя наистина искаше да избяга! От Шейн — нейната вечно мърмореща домакиня! Запита се кога ли добрата психоаналитичка ще стигне и до тази част от програмата си.
Но внезапно се почувства виновна. Не трябва да си позволява да мисли за Шейн по този начин! Той просто се старае да даде най-доброто от себе си, както и да прави онова, което е най-добре за семейството. Затова тогава просто се бе обърнала и му бе направила свирка. И без това точно в онзи момент беше на колене, така че й бе все едно.
— Тази вечер имаме сеанс при Шърли! Тя надали ще остане особено доволна — бе заявил после той. След това излезе и след две минути се върна. — Няма проблеми. Шърли каза, че можем да си направим сесията утре, по телефона. Кога ще ти бъде удобно?
Психоаналитична сесия? От Румъния?!
Двигателите на самолета бръмчаха тихичко.
Уенди отвори очи и свали маската си. Мозъкът й работеше на пълни обороти. Погледна си часовника. Седем вечерта нюйоркско време. Един през нощта — в Париж. Два през нощта — в Румъния. Приспивателното не й беше повлияло и тя си знаеше, че повече няма да може да заспи.
Седна и натисна бутона на седалката си, за да я върне в нормална позиция. После бръкна в куфара и извади оттам два сценария. Единият беше на „Парцаливите пилигрими“, изпъстрен с бележките й, а вторият представляваше снимачният вариант на сценария, където снимките бяха подредени ден по ден. Тези два документа бяха нейната библия за момента. После Уенди извади лаптопа си, включи го и пъхна в него един диск.
Дискът съдържаше заснетото от последните две седмици. На всеки два дена специален куриер от продуцентския отдел летеше от Румъния за Ню Йорк, за да достави лентата в центъра за обработка в Куинс. После отнасяше обработения материал в сградата на „Сплач-Върнър“, където тя го пускаше за прожекция. След това филмът преминаваше през дигитална обработка, за да бъде копиран на диск, така че тя да има възможност да го гледа на личния си компютър и да го проучи по-внимателно.
Сега Уенди постави снимачния вариант на сценария в скута си и започна да следи заснетото, като сравняваше собствените си бележки с онова, което виждаше на екрана.
Скръцна със зъби от безсилие и усети остра болка в челюстта си, точно под ухото. Само това й трябваше сега! Носеше си оплакването от години и й се случваше винаги по време на огромно напрежение. Постави ръка върху челюстта си, разтри я лекичко и се опита да отпусне мускулите си. Не можеше да стори нищо по въпроса, освен да си носи болката.
Пак се вторачи в екрана на лаптопа. Да, наистина е права. До момента снимките са пълен провал. Бе прекарала в този бизнес вече близо двадесет и пет години и имаше абсолютно доверие в личната си преценка. Проблемът не беше в това, че актьорите не казват правилно репликите си, а в начина, по който ги изговарят, както и в тона на сцените. Всичко беше с краката нагоре. Точно в това се състоеше и трудната част при правенето на филми — да покажеш на екрана собствената си визия, онова, което е в главата ти. Ала за съжаление разстоянието между написаното на хартията и показаното на екрана представляваше дълбока пропаст, пълна със стотици хора — всеки от тях със своите собствени идеи и виждания.
