Като например режисьора Боб Уейбърн. Уенди се смръщи. Беше повече от ясно, че, що се отнася до „Парцаливите пилигрими“, двамата с Боб не са на една и съща вълна. И той отлично го знаеше. Точно това бе причината, поради която през последните две седмици той отказваше да говори по телефона с нея. Поведението му беше скандално, но не и необичайно за хората от неговата гилдия. При определени обстоятелства тя не би имала нищо против да го остави да си гледа работата. Ако например проумее, че Боб има право — ако се опитва да извлече от сценария някакъв нюанс, за който тя не се беше сетила; или пък ако в заснетото досега има достатъчно качествен материал, който би могъл да се монтира и използва. По принцип Уенди посещаваше снимките на всички филми, които правеше „Парадор“, и ако сега обстоятелствата бяха по-различни, щеше да успее да отложи пътуването си до Румъния с няколко дни — поне за след уикенда, когато Магда ще ходи да си избира пони. Ала „Парцаливите пилигрими“ не беше кой да е филм. Този филм бе от онези, които се падат веднъж на пет-десет години, филм със сърце, интелигентност и очарователни характери. Казано накратко, това бе лента, която хората във филмовата индустрия определят накратко като „стойностна“.
Прочете няколко реда от сценария — не че имаше нужда да го прави. Знаеше всяка реплика от диалога, всяко сценично указание. Работеше по този проект вече от пет години. Купи правата за книгата „Парцаливите пилигрими“, още докато беше ръкопис, шест месеца преди да се превърне в истинска книга. Тогава никой, нито дори самият издател, нямаше представа, че тази творба ще се превърне в международен бестселър и че ще се задържи на върха на класациите на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ повече от година. Но тя го знаеше. Е, най-лесно е да купиш правата на дадена книга, когато се превърне в бестселър. Но да си наясно, че тя ще се превърне в хит, преди дори да се е появила на пазара, се изисква особен талант. Никога нямаше да забрави усещането си, когато прочете първия параграф на „Парцаливите пилигрими“ — беше си легнала с ръкописа и макар че беше много уморена, си бе наложила да поработи още малко. Минаваше единадесет и Шейн лежеше до нея, зазяпан в телевизора. Денят й беше минал отвратително. Тогава работеше друго — беше продуцент в „Глобъл Пикчърс“ със собствена продуцентска компания, А „Глобъл“ току-що бяха наели нов президент. Веднага се пусна мълвата, че той искал да правят само млади, мъжкарски филми и за всички беше ясно, че Уенди ще бъде първата, която ще си замине. Спомняше си как тогава се бе обърнала към Шейн с отчаяние в гласа:
— Вече не знам дали си струва да се блъскам толкова! Никой не иска да прави филмите, които аз бих искала да виждам на екрана!
— О, Уенди! — бе въздъхнал Шейн, без да отлепя очи от екрана на телевизора. — Както обикновено, преувеличаваш! Стегни се най-сетне!
И тя го бе изгледала кръвнишки, след което се бе заела да чете ръкописа.
Почти моментално сърцето й се бе разтуптяло от вълнение. С трепереща ръка обърна на следващата страница. След още три страници се обърна към съпруга си и заяви:
— Това е!
— Какво имаш предвид?
— Филмът! Онзи, който чакам цял живот!
— Защо ми се струва, че за всеки филм казваш така? — промърмори той и се прозя. После се претърколи и изгаси нощната лампа.
Тя се премести в кухнята. И чете цяла нощ, седнала на неудобния висок стол до барплота.
В „Парцаливите пилигрими“ се разказваше за опасните приключения на три американски медицински сестри, изпратени в Европа по време на Първата световна война. Стилът напомняше за Хемингуей, само че с женски нюанси. В девет сутринта на другия ден тя се обади на агента на автора и сключи с него сделка за закупуването на правата на ръкописа за 15 000 долара. Използва собствените си спестявания. Впоследствие се оказа, че това бе една от най-смислените инвестиции, които бе направила през живота си. Филмът „Парцаливите пилигрими“ би могъл да спечели дори „Оскар“ — „Ще спечели Оскар“, напомни си тя, — а като закупи правата към ръкописа със собствените си пари, тя си подсигури и собственото си участие и заинтересованост от проекта. Това означаваше, че когато го отнесе в студиото, никой няма да има правото да й го отнеме.
Шест месеца по-късно книгата „Парцаливите пилигрими“ продължи да бъде бестселър, а на нея й предложиха поста президент на „Парадор Пикчърс“. Така тя донесе ръкописа в „Парадор“ и прекара следващите четири години в битки за него. Първо, битка за подходящо написан сценарий (отне й три години и шестима сценаристи), а после кандидатиране за субсидия, настоявайки, че филмът ще се превърне в хит. Проблемът, както винаги, беше в бюджета — снимките на място и костюмите го превръщаха в удоволствие за 125 милиона долара. Но тя спечели. И това беше най-голямата сума, която „Парадор“ някога бе влагал във филм.
