— Чакай малко, миличка! На високи токчета съм! — подвикна Нико и веднага си даде сметка, че звучи точно като собствената си майка. Мамка му! Добре де, и какво от това?! Когато сама станеш майка, няма начин поне мъничко да не заприличаш на своята — борбата с този природен закон е чиста загуба на време. Освен това е приятно да…
— Та ти си буквално родена с високи токчета! — засмя се Катрина и се закова в подножието на стълбите, за да я изчака. — Ти си родена да управляваш!
— Благодаря ти, Кити!
— Нашата Туни със сигурност ще спечели, нали, мамо? — възкликна момичето и хвана майка си за ръка. — Татко казва, че тя е най-красивата малка представителка на своята порода в нашата страна! И ако съдиите не оценят този факт…
И продължи в този дух, изпълнена с въодушевление. Нико кимаше и я слушаше и за пореден път си мислеше колко много обича дъщеря си и какъв огромен късмет има с нея.
Шейн беше облечен с бели дънки и червена риза. Но черешовочервено, а не коледно. С малък зелен алигатор върху лявата страна на предницата. Ризата беше пъхната в дънките, които пък бяха прихванати с кафяв кожен колан с нишки в розово, жълто и синьо. Но най-силно впечатление й направи ризата му. Беше сигурна, че до края на живота си няма да я забрави.
— Обратно към аерогарата, ако обичате! — каза Уенди.
Шофьорът кимна. Тя се изуми от спокойствието, с което изрече тези думи. Звучеше като робот. Без никакви емоции. Но в това нямаше нищо изненадващо. Вече се чувстваше окончателно умряла отвътре. Без чувства, без душа. Нищо никога нямаше да може да я докосне. Тя беше просто една машина. Единственото, заради което я ценяха, бе способността й да изкарва много пари и да издържа семейството си. Да плаща за прищевките им. Иначе никой от тях не се нуждаеше от нея.
Колата забави покрай портите и Уенди внезапно осъзна, че веднъж преминала границите на Клуба за поло на Палм Бийч, за нея няма връщане назад. „Спри! — извика отчаяно някакъв глас дълбоко в нея. — Върни се! Върни се!“ Но един друг глас я предупреди: „Не! Вече преживя достатъчно унижения! Трябва да теглиш чертата, иначе окончателно ще изгубиш уважението им! Ако сега се върнеш, с нищо няма да можеш да промениш ситуацията. Само ще я влошиш. Няма връщане назад! Само напред, напред с ужасната истина!“
Белите метални врати се разтвориха със скърцане и колата мина между тях.
Уенди се отпусна назад, като че ли се страхуваше да не я види някой. Кое от всички неща би могла да направи по-различно? Какво точно трябваше да каже? Какво са очаквали от нея да каже? Какъв би трябвало да бъде подходящият отговор на реплика като: „Уенди, просто не те обичам! И не мисля, че някога съм те обичал!“?
Де да можеше поне децата да са до нея, да я утешат… Но сигурно и те не я искаха. А дали това е вярно или тя само преиграваше? Не подхождаше ли прекалено незряло към ситуацията? Та в крайна сметка те бяха само деца и просто не искаха да си развалят деня! Тя би могла да остане и да ги види, но не желаеше да стои до Шейн и до родителите му, които непрекъснато я наблюдаваха, сякаш искаха да й кажат: „Та той никога не те е обичал! Как не го разбра досега?!“
А може би също така си казваха: „Господи, какво ли ще направи сега тази вещица? Лоша жена! Сигурно ще отрови живота на сина ни и на децата му! Дано постъпи разумно!“
И онази черешовочервена риза, и онези бели дънки! И кафявите кожени обувки на „Гучи“! Божичко, Шейн е заприличал на тях!
Станал е любител на коне!
А тя не беше такава. Следователно мястото й изобщо не беше сред тях!
Когато частният самолет на компанията се бе приземил на летището в Палм Бийч, тя веднага бе хванала такси до хотел „Брейкърс“, надявайки се да открие Шейн и децата в апартамента им. Вместо това завари родителите му, облечени в бермуди, изпод които се подаваха тлъсти крака, приличащи на неразтопено тесто. Тъкмо закусваха. И когато бащата на Шейн, Харолд, отвори вратата, изобщо не успя да прикрие шока си.
„На бас, че изобщо не сте ме очаквали!“ — помисли си Уенди, а на глас изрече:
— Здравей, Харолд!
И Харолд, който очевидно веднага прецени, че за него ще бъде далеч по-здравословно да не я предизвиква, се обърна и извика на жена си:
— Мардж, виж кой е дошъл! Уенди!
— Здравей, Уенди! — измърмори свекърва й, без да си направи труда да стане от масата. — Жалко, че изпусна Шейн и децата! Но сигурно и те не са знаели, че ще дойдеш!
„О, сигурна съм!“ — помисли си тя.
— Къде отидоха? — попита на глас.
Мардж и Харолд се спогледаха. После свекърва й вдигна вилицата си, заби я в бърканите си яйца и накрая благоволи да изфъфли:
— Отидоха да търсят пони.
— Едно кафе ще пиеш ли? — обърна се към нея свекърът й, докато заемаше мястото си срещу своята съпруга. — Така, като те гледам, няма да ти се отрази зле.
— Да, благодаря — кимна тя.
— В такъв случай се обади на рум сервиса, за да донесат още една чаша! — изтъкна Харолд. — Тук обслужването е страхотно!
„Ако убия тези двамата, съдебните заседатели дали ще ме разберат?“ — помисли си Уенди.
