— Не говори глупости, Харолд! — смъмри го Мардж. — Може да използва моята чаша. Ето, Уенди! — И бутна към нея чашката с чинийката.
— Не искам да ти вземам чашата — заяви Уенди.
— И без това Мардж не пие кафе — изтъкна Харолд.
— Е, някога пиех — изпъчи се свекърва й. — Не помниш ли, че когато се оженихме, пиех по шест чаши на ден? Спрях, когато забременях с Шейн. Гинекологът ми каза, че пиенето на кафе е вредно за плода. В онези години моят гинеколог се славеше като много напредничав лекар.
Уенди само кимна. Нарочно ли се държаха така с нея? Нарочно ли я измъчваха, задето е била толкова лоша съпруга на милия им син? Какво точно им е казал той? Вероятно всичко — щом ги е домъкнал чак дотук! Сигурно непрекъснато ги е държал в течение на нещата.
— Къде са те? — попита Уенди, докато си наливаше кафе от бялата кана.
— Кой къде е? — направи се на ударена свекърва й.
„О, я стига! — помисли си Уенди и я изгледа мръснишки. — Не си чак толкова стара! Много добре знаеш кой!“
— Шейн. И децата. — Отпи от кафето и си изгори устните. Мардж сбърчи чело и театрално попита:
— Как му викаха, Харолд? Клуб за… какво беше?
— Клуб за поло — отговори свекърът й, като внимаваше да не я поглежда.
— Да, точно така — съгласи се Мардж. — Било много прочуто място. — Настъпи продължителна, неловка тишина, накрая нарушена отново от нея. — Нали не мислиш да ходиш при тях, а?
— Защо пък да не отида? — отбеляза Уенди и остави чашата си на масата.
— На твое място не бих го направил — отбеляза Харолд. Жена му го изгледа, за да го накара да млъкне, но той не й обърна внимание. — Мисля, че е най-добре първо да се обадиш. Шейн спомена нещо за специални пропуски.
— За купуване на пони? Надали! — отсече Уенди.
После слезе във фоайето на хотела и попита как се стига до въпросния клуб. Оказа се, че клубът дори не е в Палм Бийч, а в Уелингтън, Флорида, тридесет минути път на запад от града.
Върна се в колата си.
Когато стигна до Клуба за поло, установи, че Харолд не я е излъгал — наистина било необходимо да имаш специален пропуск, за да влезеш вътре. Подкупи охраната с последните си налични пари — двеста долара.
Промъкна се през тесния вход в живия плет, теглейки след себе си куфара с подаръците за децата. Все още не бе изгубила надежда. А когато мина от другата страна, се закова отчаяно на място. Пред очите й се ширна огромно поле, приличащо на терен за голф. Вдясно се виждаше дълга конюшня с оградено пасище отпред, но в далечината имаше още няколко конюшни с оградени пасища, както и няколко огромни палатки в бяло и синьо. Как изобщо ще ги открие?
Насочи се към входа на най-близката конюшня. Вътре беше тъмно и хладно, подобно на тунел, и точно като тунел вероятно беше пълно с неприятни изненади. Уенди надникна предпазливо и забеляза огромен кон, завързан до стената. Конят я погледна, сведе глава и тропна с копито. Уенди отскочи уплашено назад.
Иззад коня излезе млада жена и се приближи към нея.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.
Уенди пристъпи лекичко напред и изрече с тъничък гласец: — Търся съпруга си. И децата. Дойдоха тук, за да купуват пони.
— От кои конюшни?
— Моля?
— От кои конюшни? — повтори жената. — Тук са стотици. Семейството ви може да е къде ли не!
— О, ясно!
— Не можете ли да им се обадите, че сте тук?
— Да, наистина — кимна Уенди и отстъпи. — Веднага.
— А как се казва треньорът ви? — продължи жената, твърдо решена да й помогне с каквото може.
Треньор ли? Какъв треньор?!
— Не знам — отговори Уенди.
— Проверете в администрацията — предложи й младата жена. — По тази пътека и точно зад ъгъла!
— Благодаря ви! — кимна Уенди.
Заобиколи обора и едва не се сблъска с количка за голф, в която се возеха две жени с козирки. Спирачките на количката изсвистяха, тя спря и някой извика:
— Уенди? Уенди Хийли?
— Да? — извърна се изненадано тя.
— Ние сме! Нина и Чери! — извика Нина, сочейки жената до нея. — Помниш ли ни? Децата ни са съученици на твоите в училище „Света Мери-Алис“!
— О, боже! Наистина! — възкликна Уенди, сякаш веднага спомнила си за тях.
— Радваме се да те видим! — продължи да писука Нина, а после се приведе и я прегърна като отдавна изгубена приятелка. — Какво правиш тук?
— Дъщеря ми ще си купува пони…
— Кой й е треньор? — попита Чери. На ушите си носеше диамантени обеци с размерите на бадем. — Да не би да е Марк Уитълс? Той е най-добрият! Когато човек си купува пони, не може без Марк!
— Не съм много сигурна дали… Току-що се връщам от снимки. От Румъния… — изрече Уенди, като че ли това би могло да обясни всичко.
— Господи, животът ти сигурно е много интересен! — възкликна Нина. — Двете с Чери непрекъснато си повтаряме, че би трябвало да заменим съпрузите си с бляскава кариера!
— Да, работата там е по-малко — съгласи се Чери и Нина, която имаше силен южняшки акцент, се разсмя сърцато. Уенди веднага реши, че Нина е от онези жени, които човек не може да не хареса още на мига, дори и да не споделя начина й на живот.
— Скъпа! — извика Нина, като се загледа в нея. — Къде ти е количката за голф?
— Количката за голф ли? — изуми се Уенди. — Нямах представа, че ми трябва такава!
