— Да бе, както и всички останали хубави думички, които жените си казват една на друга, когато не могат да си намерят мъж! — махна с ръка Виктори. — Няма значение. И без това всичко е пълна глупост. Мъжете винаги се оказват пълно разочарование просто защото ние имаме прекалено големи очаквания за тях! А после за пореден път си даваме сметка, че сме щели да си бъдем къде-къде по-добре, ако всичкото онова време, което сме прахосали за тях, сме го посветили на работата си. Много съжалявам, но според мен нищо не може да се сравни с удовлетворението, което те изпълва, когато си създала нещо с ръцете или ума си! И това е нещо, което, както и да се стекат обстоятелствата, никой на този свят не може да ти отнеме!
Тук не можеше да не се сети отново за господин Икито.
— Но на мен все още ми харесва да се гушкам с Шейн — пошепна мечтателно Уенди, като се сети, че не го беше правила доста дълго време. — Та аз все още го обичам! Той е баща на децата ми! Нали двамата сме ги създали! Връзката ни е прекалено дълбока!
— И ти ли гледаш по този начин на Сеймор? — обърна се Виктори към Нико.
Споменаването на името на Сеймор внезапно изпълни Нико с чувство за вина заради онова, което се канеше да му причини. Дали да сподели с приятелките си за Кърби? Отначало бе започнала да разказва на Виктори, но после бе размислила. Пък и засега нямаше кой знае какво за казване. Освен това си даваше сметка, че Виктори ще бъде ужасена. Със сигурност ще се разочарова от нея. Приятелката й никога досега не се беше омъжвала и подобно на повечето хора, които не се бяха сблъсквали с този кошмар, продължаваше да идеализира семейната институция. Схващанията й относно поведението на женените хора бяха изключително строги и праволинейни. Не че се опитваше да я съди — просто ако Виктори й се ядосаше, Нико нямаше представа как да се държи. Освен това защо да прави Уенди и Виктори съучастнички в престъплението си?!
Вече беше крайно време да смени темата.
— Що се отнася до Виктор — изрече на глас тя, — той е способен на всичко. Но не мисля, че би представлявал проблем. Според мен проблемът е Майк Харнес.
И започна да им разказва как шефът й се е опитал да си припише заслугите за срещата в „Хъкабийс“.
— Обратно в „Сплач-Върнър“ ли? — попита шофьорът.
— Ами… всъщност не още — отговори небрежно Нико. — Налага се да се отбия на едно място. Трябва да взема нещо за дъщеря си.
Съобщи тази информация с обичайния си авторитет, но автоматично осъзна, че извинението е изключително глупаво. Докато ровеше в чантата си за листчето с адреса, си каза, че, ако трябва наистина да взема нещо за дъщеря си, това не би й отнело повече от десетина минути. От друга страна, нищо чудно да остане там наистина толкова. Та дори и по-малко. Може би в мига, в който зърне Кърби Атууд, ще си даде сметка, че всичко това е било огромна грешка, и ще си тръгне.
— Бихме могли да отидем на разходка в парка! — бе възкликнал възторжено Кърби, когато тя му се беше обадила тази сутрин от офиса си. — Паркът е страхотно близо до къщата ми. Лично аз много обичам да ходя там, а ти? Мога дори да ти купя хотдог, красавице!
— Кърби — бе пошепнала търпеливо тя, — не мога да си позволя да ме видят в Сентрал парк заедно с теб!
— И защо така?
— Защото съм омъжена. Или май си забравил?
— Значи не можеш да се поразходиш из парка с приятел, така ли?
— Бихме могли да се видим в твоя апартамент — изрече Нико, като си мислеше, че Кърби сам е трябвало да се сети за това, освен ако всъщност изобщо не желае да прави секс с нея.
— Да бе! — извика Кърби. — Като че ли аз сам трябваше да се сетя за това, а?
Фактът, че Кърби в крайна сметка проумя грешката си, й даде известни надежди.
Най-сетне откри листчето хартия, на което бе надраскала адреса му (листче, което възнамеряваше да изхвърли веднага, щом приключи срещата им), и го погледна. Апартаментът на Кърби въобще не се намираше в близост до парка — беше доста на изток, на Седемдесет и девета улица и Второ авеню. Но ако си млад и енергичен като него, пет пресечки надали ти се струват огромно разстояние.
— Отивам на Източна Седемдесет и девета улица, номер триста — съобщи тя на шофьора.
Божичко, ама какви ги върши тя?!
Включи мобилния си телефон. Не можеше да си позволи да прекъсне връзката си с офиса за прекалено дълго време. Обади се на асистентката си Миранда, за да разбере има ли някакви нови съобщения. Дали да й каже същата лъжа, с която бе излязла пред шофьора? Най-добре е да говори по-уклончиво.
— Налага се да се отбия на едно място — изрече делово тя, като си погледна часовника. Наближаваше два следобед. Ако двамата с Кърби действително стигнат дотам, колко ли време ще й отнеме? Петнадесет минути? Но нали преди и след това все пак ще се наложи да говорят за нещо?! — Ще се появя в офиса около три — съобщи на Миранда. — Най-късно в три и половина, в зависимост от трафика.
— Няма проблеми — отвърна весело Миранда. — Имате планирана среща едва за четири. Ако все пак се окаже, че ще закъснеете, само ме предупредете!
