— Ще поговорим за това довечера — отговори сега съпругът й. — Ще се прибереш ли навреме?
— Все още не знам — каза Нико. — Ако не се лъжа довечера май има нещо за превенция на рака на гърдата.
— В такъв случай най-добре върви! Изцяло в твоя полза е да ти видят физиономията!
И затвори. Нико усети, че внезапно я наляга огромно изтощение. Вече не можеше да се весели никъде. Но някога не беше така. В началото, когато се издигаше и когато всичко беше все още твърде ново, животът й беше истинска вихрушка. Всеки ден беше изпълнен със сладки дребни вълнения. Двамата със Сеймор се къпеха в еуфорията на непрестанните постижения и победи. Проблемът бе в това, че никой не се сещаше да те предупреди, че трябва да продължиш да побеждаваш. Че не трябва да си позволяваш да спираш. Че трябва да продължаваш все по-нагоре и по-нагоре.
Нали в крайна сметка точно затова сме дошли на този свят! Независимо какво правиш, непрекъснато трябва да разравяш дълбините на съзнанието си, за да търсиш волята, която да ти дава криле. И да продължаваш да се опитваш. Защото, когато спреш да вървиш напред, просто умираш.
И всички забравят за теб.
Е, всъщност тя няма да щъка по тази земя, когато я забравят, така че защо да й пука?!
Нико погледна през прозорчето на колата. Най-сетне бяха тръгнали по Трето авеню, но трафикът продължаваше да бъде все така дразнещо бавен. Но не трябва да си позволява подобни мрачни мисли! Та нали само след няколко минути ще види Кърби! Представяше си го като случайна карта в живота си, като шут в пъстроцветен костюм, като красиво опакован шоколад.
— Номер триста ли казахте? — прекъсна мислите й шофьорът.
Сградата, в която живееше Кърби, представляваше огромна, бежова тухлена кула, а алеята за паркиране пред нея се виеше от Седемдесет и девета улица до Второ авеню. Типично обиталище за средната класа, но пък алеята, която по-скоро беше неудобна, отколкото полезна, вероятно е била предназначена да придаде на кооперацията известна класа. Под тентата на входа имаше две летящи врати и една плъзгаща се, която се отваряше автоматично — като онези по летищата. Във фоайето се извисяваше огромно бюро, зад което седеше портиер със заплашителен вид.
— За Кърби Атууд, ако обичате — изрече Нико.
— За кого? — извиси глас портиерът, нарочно правещ се на глух. Нико въздъхна и повтори:
— Кърби Атууд.
Портиерът я изгледа свирепо без никаква особена причина, освен може би факта, че тя като че ли го бе притеснила, като го бе помолила да изпълни служебните си задължения. После разгърна папката си, намери номера, вдигна телефонната слушалка и го набра.
— К’во ви беше името?
Нико се смути. Ситуацията й напомни, че никога досега не беше правила подобно нещо и не беше сигурна какъв точно е протоколът. Дали да каже истинското си име и така да се изложи на потенциалната опасност да бъде хваната? Но пък ако каже някакво измислено име, Кърби вероятно няма да поеме, а това ще доведе до нови конфузни ситуации.
— Нико — пошепна едва чуто.
— Какво? — извика портиерът. — Никол?
— Точно така.
— Тук някаква си Никол за вас — изрече портиерът в слушалката. После, като я изгледа крайно подозрително, просъска: — Можете да се качвате. Двадесет и пет Г. Когато слезете от асансьора, завийте надясно.
Сградата на Източна Седемдесет и девета улица номер триста беше огромна. Апартаментите бяха натъпкани като кутии за обувки един до друг и един върху друг. Имаше тридесет и осем етажа с по двадесет и шест апартамента на всеки от тях, които бяха обозначени с буквите от азбуката. Това правеше всичко 988 апартамента. Двамата със Сеймор някога също бяха живели в подобна кооперация — в първите години след брака им. Но не след дълго се бяха изнесли, за да тръгнат напред и нагоре.
Чу отварянето на някаква врата — звукът отекна из целия коридор. Очакваше оттам да надникне красивата глава на Кърби, но вместо това към нея се спусна гигантско куче и заподскача весело — не се разбра дали се радваше на компанията или на успешното му освобождаване от затвора на апартамента. Звярът тежеше близо петдесет килограма, с гъста козина, но пък достатъчно гладка, за да подскаже на Нико, че е наполовина грейхаунд и наполовина грейт дейн.
Нико се закова на място и се подготви да сграбчи кучето от двете страни на гривата, ако се опита да скочи върху нея, но точно преди звярът да стигне до нея, в коридора се появи Кърби и извика строго:
— Пале, седни!
Кучето автоматично се закова на място и се отпусна на задните си лапи, изплезило език от радост.
— Това е Палето — представи животното Кърби, докато вървеше към нея със самоуверена усмивка.
Беше облечен в тъмносиня риза, почти разтворена, с изключение на едно-единствено копче, закопчано в средата на гърдите му, сякаш току-що си я бе наметнал. Отдолу се виждаха перфектно изваяните му мускули. Нико бе поразена от тялото му, но още по-поразена бе от неговите умения за обучение на кучето. Тя отлично знаеше, че за тренирането на подобно огромно животно са необходими особен тип търпение и благ, но безпрекословен авторитет.
