„Слава богу! — помисли си Нико. — Миранда се оказа схватливо момиче! Очевидно има достатъчно ум, за да се сети кога е за предпочитане да не задава въпроси. И си дава сметка, че всеки получава само толкова информация, колкото е необходимо!“
Отговори на две телефонни обаждания, а после колата й попадна в задръстване на Петдесет и девета улица. Защо шофьорът не се сети да мине през парка?! О, да, по обяд паркът обикновено е затворен. Какво глупаво, крайно неудобно правило! Щом веднъж бе взела решение да се обади на Кърби, Нико знаеше, че вече няма връщане назад. С всяка следваща секунда вълнението й се усилваше все повече и повече — нямаше търпение да го види, но същевременно се ужасяваше от тази първа среща. Все едно бе отново на осемнадесет и се канеше да отиде на първата си среща. И почувства, че онази почти забравена замаяност пак се завръща.
Сети се, че няма да е зле да се обади на Сеймор. Никак не й се искаше той да й звънне точно когато е с Кърби и когато неминуемо ще й се наложи да го излъже.
— Хей — извика съпругът й, когато вдигна телефона в градската им къща. Откакто преди две години бе решил да започне да се занимава с отглеждане на породисти кучета, бе развил и някои странни реакции, като например този негов нов начин за отговаряне на телефона.
— Здравей! — рече Нико.
— Какво става? Зает съм! — отсече безцеремонно Сеймор.
Нико знаеше, че грубостта му не е преднамерена. Той просто си беше такъв. Изобщо не се бе променил от вечерта преди четиринадесет години, когато се запознаха на едно парти и той я убеди да си тръгне с него и да отидат на бар, а накрая я попита кога смята да се пренесе при него. Сеймор бе напълно погълнат от себе си, от собствените си мисли и работа — никога не преставаше да се удивлява и възхищава на собствената си персона, и това му беше напълно достатъчно. Нико подозираше, че всички мъже по принцип са точно такива, само че някои го прикриват по-добре, а други — не.
— С какво? — попита сега тя.
— С една лекция. За подкомисията в Сената. Строго секретно — отсече делово съпругът й.
Нико кимна. Сеймор бе истински гений и наскоро беше поканен за съветник в правителството относно нещо, свързано с тероризма по интернет. И тъй като той по принцип си беше доста тайнствен, тази нова възможност пасна перфектно на характера му. Официалната му работа беше като професор по политически науки в Колумбийския университет, където изнасяше по една лекция седмично, но преди това бе работил като могъщ инвестиционен банкер. В резултат от всичко това никой не поставяше под въпрос нито неговите препоръки, нито мненията му и той разполагаше с достъп до неколцина от най-брилянтните умове на съвремието. По този повод веднъж й беше казал следното: „При теб хората идват за блясък и да се отъркат в попкултурата, а при мен — за разговор!“
Понякога Нико си казваше, че би трябвало да приеме тези негови думи като обида, но странното е, че не гледаше на тях по този начин. Защото Сеймор в голяма степен беше прав. Всеки от тях си имаше своите силни и слаби страни, но те се бяха научили да толерират различията си, защото знаеха, че заедно са непобедим екип. Именно на това се крепеше и бракът им. Когато и Нико започна да печели много пари, двамата стигнаха до заключението, че Сеймор вече спокойно може да напусне работата си като инвестиционен банкер, за да се посвети на истинското си призвание — да преподава в Колумбийския университет. Нико бе изключително горда от факта, че точно заради нея съпругът й е в състояние да се отдаде на една смислена, макар и твърде лошо платена кариера. Въпреки че понякога се питаше дали всъщност Сеймор съзнателно не е режисирал нещата точно в тази посока — още от деня, в който се запозна с нея, започна да я окуражава и да я обучава как да жъне успехи и как да превзема корпоративните върхове, за да може той самият да си позволи да ги напусне.
Тя, разбира се, се бе оказала много добра ученичка. Не че се бе нуждаела от Сеймор за амбицията и успехите си.
И сега Нико каза в телефона:
— Значи няма да имаш време да поговорим за партито, така ли?
Имаха си традиция на всеки две седмици да организират в дома си някакво парти — от вечери в тесни кръгове за дванадесетима, през бюфети за петдесет, та до коктейли за стотици. Тези събития имаха изцяло делова цел — бяха предназначени да поддържат имиджа на Нико на съответната висота, да създават нови връзки, както и да са сигурни, че знаят всичко, което става, още преди да се е появило в новините. Нико изобщо не харесваше тези партита, но си даваше сметка, че Сеймор е прав, затова продължаваше да ги организира, за да му достави удоволствие. Не че това й създаваше някакви трудности. С всичко се занимаваше съпругът й — намираше фирми за организиране на тържества, избираше менюто и поръчваше алкохола, въпреки че у тях никой никога не се напиваше. Сеймор мразеше пияните хора. Ненавиждаше онези, които губят контрол над себе си, а освен това бе въвел правилото най-късно до десет и половина вечерта всички да си бъдат по леглата.
