Пендър го изчака да се качи на палубата и се залови за работа. Но част от съзнанието му продължаваше да бъде заето с мисълта за странностите на хората като цяло и особено на един от тях — човек с невъобразимо богатство. Повтори си, че никога вече не трябва да се държи като равен с господин милиардера. Това бе опасно, дори смъртоносно. Вярно, че на света имаше само шепа хора, които можеха да вършат това, с което се занимаваше Дик Пендър.
Но още по-вярно беше, че на света имаше само
Шоу бавно отвори очи. Първото нещо, което видя, беше шкафчето до насрещната стена. Погледът му се плъзна надясно и спря върху чифт дълги и добре оформени крака край вратата.
Усмихна се въпреки силната болка в лявата ръка, която сякаш бяха ампутирали. Явно действието на болкоуспокоителните започваше да намалява.
— Ана? — прошепна той и направи опит да протегне здравата си ръка към нея.
Краката се приближиха и станаха по-ясни.
— Аз съм Кейти — прозвуча нестабилен женски глас. — Кейти Джеймс, помниш ли ме?
Кейти спря пред леглото. Шоу бавно вдигна глава, гласът му прозвуча замаяно:
— Какво търсиш тук?
Не бях мислила за това, вцепени се тя. Логично беше да се допусне, че е в тази болнична стая заради Ана. После мозъкът й превключи на бързи обороти.
— Набрах мобилния ти телефон, но ми отговори някаква медицинска сестра. От нея разбрах, че си ранен, и дойдох да те видя.
— Дошла си чак в Париж?
— Бях в Лондон, съвсем наблизо — излъга тя. — Пътуването беше кратко.
Придърпа един стол, остави чантичката си на шкафчето и взе голямата му ръка между дланите си. Очите й спряха върху дебелия бинт с кърваво петно, който беше увит около лявата му ръка, малко под рамото. После пробягаха по синините и драскотините, с които бяха покрити лицето и шията му.
— Господи, сякаш те е блъснал влак! Но лекарите казват, че ще се оправиш.
— Къде е Ана? — уморено попита той.
Кейти понечи да отговори, но от устата й не излезе нито звук. Просто не можеше да го каже. Новината щеше да го убие.
— Не съм сигурна — преглътна с усилие тя. — Свързали ли са се с нея?
— Казах на Франк — тежко кимна Шоу. — Той се е погрижил.
Лицето му се изкриви от болка, пръстите му неволно опипаха ранената ръка.
Кейти панически се огледа, откри бутона за повикване и бързо го натисна. Прозвуча женски глас, а минута по-късно в стаята влезе дежурната сестра. В системата на Шоу беше вкарана допълнителна доза лекарства и той започна да се унася.
Кейти изрита обувките си, хвана ръката му и се облегна на предпазния парапет на леглото. Очите й не се отделяха от широките му гърди, които бавно се вдигаха и отпускаха.
Постепенно изгуби представа за времето. Изтощена от безсънието и продължителното пътуване, тя неусетно задряма. Така изтекоха часове. Когато клепачите й най-сетне потрепнаха и се вдигнаха, очите на Шоу бяха заковани в лицето й. Тя бавно пусна ръката му и се облегна назад.
— Как се чувстваш?
— Защо дойде? — остро попита той. Гласът му я прониза като с нож. Замайването от успокоителните явно беше отминало.
— Вече ти казах. Разбрах, че си ранен, и дойдох да те видя. Не съм забравила, че ти ми спаси живота. Най-естественото нещо е да изпитвам благодарност и да се опитам да ти помогна. — Замълча, осъзнала колко глупаво прозвучаха тези думи. Пронизващият поглед на сините му очи проникваше до дъното на душата й. Място, до което самата тя рядко желаеше да се докосва. Нервността й се усили. — Гладен ли си, жаден ли си? — забързано попита тя, опитвайки се да се отърве от пронизващия поглед.
— Къде е Франк? — рязко попита Шоу. — Без негово разрешение не би могла да си тук!
— Някъде наблизо.
Шоу направи опит да се надигне, но Кейти внимателно го бутна обратно.
— Целият си окичен с маркучи — предупреди го тя. — Трябва да лежиш спокойно, за да не стане беля.
— Искам да говоря с Франк — тръсна глава той. — Искам да разбера къде е Ана.
— Ще ида да го потърся.
—
Устата й пресъхна. Почувства се зле от обвинителния поглед, забит в лицето й. Сякаш беше извършила тежко престъпление. Този мъж умееше да усеща лъжата.
Тя скочи и почти избяга от болничната стая.
— Не му казахте, така ли? — остро попита Франк. Тонът му беше обвинителен като на Шоу. Намираха се в същата малка стаичка.
— Той е ранен, депресиран и безпомощен! — сопна се Кейти. — Времето не е подходящо!
Франк не възрази, макар че не изглеждаше убеден.
— Иска да говори с вас — добави тя.
— Знам, че иска, но аз не мога да му кажа това, което желае да чуе.
— Какво ще правим тогава?
— Ще го държим упоен, докато укрепне.
— Как е получил тези рани?
— Какво? — изгледа я с учудване Франк. — Май очаквате да ви докладвам?
— Вие прекрасно знаете, че ако продължава да работи за вас, той рано или късно ще загине — остро отвърна тя.
— Рисковете на професията — сви рамене Франк. — Правим всичко възможно да не допускаме грешки.
— Включително и като стреляте срещу него? Дори за „професия“ като вашата изглежда прекалено!
