Франк се тръшна на стола и заби поглед в стената.
— Питал ли си се някога как аз съм започнал да работя за тази прекрасна организация? — тихо попита той.
— Разкажи ми.
— Бях изправен пред същия избор като теб. И все още съм тук.
— Значи и теб са те принудили, така ли? — учуди се Шоу. — И си го изкарваш на мен, а?
— И какво от това? Между другото, аз продължавам да те мразя!
— Благодаря, Франк. Вече съм убеден, че животът ми не би могъл да бъде по-добър.
— Май наистина те е обичала много — промърмори Франк и сведе очи към месестите си лапи. — Аз никога не съм имал този късмет.
— Вече и аз го нямам — кимна Шоу и се насочи към вратата. — Тялото й още ли е в лондонската морга?
— Да, още не са ги освободили. — Франк замълча, после ненужно добави: — Следствието не е приключило.
— Тя би желала да я погребат в Германия. Сигурен съм, че родителите й вече са направили необходимите постъпки. — Част от съзнанието му отказваше да приеме, че може да говори толкова спокойно и разумно за погребението на Ана. Изведнъж изпита чувството, че кожата му ще пламне, ако веднага не излезе на чист въздух.
Франк го последва навън.
— Все още ли държиш да се видиш с Джеймс?
— Да.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не.
Шоу рязко спря и притисна ранената си ръка. Лицето му се разкриви от болка.
— Извинявай за гафа с онези шантави нацисти — промълви Франк и леко го докосна по рамото. Тонът му беше искрен. — Обещавам, че няма да се повтори.
— Да, добре.
На излизане от стаята Франк беше набрал някакъв телефон. Колата ги чакаше пред входа. Франк надраска няколко думи на лист хартия и му го подаде.
— Адресът на Джеймс.
— Благодаря.
Шоу се настани зад волана и промуши глава през сваления прозорец.
— Звънни да ми кажеш за билета.
Франк мрачно кимна.
— Отиваш само да видиш тялото й, нали? — глухо подхвърли той. — Няма да ходиш на мястото?
— Ще се видим по-късно.
— По дяволите, Шоу! Забранявам ти дори да припарваш до централата на Финикс Груп, ясно?
— Ще ти направя една оферта, Франк. Толкова е добра, че няма как да я отхвърлиш. Искаш ли да я чуеш?
— Не знам какво ще чуя, нали? — подозрително го изгледа Франк.
— Оставяш ме да се поразровя около Финикс Груп…
— Шоу!
— Ако се съгласиш, приемам да работя с онзи Ройс о МИ5 по руската задача.
— Не мисля, че…
— Има и черешка върху тортата — прекъсна го Шоу. — Ако приемеш, аз ще продължавам да работя за теб, докато ми видят сметката.
Настъпи продължително мълчание.
— А какво стана с идеята да се оттеглиш? — попита най-сетне Франк.
В очите на Шоу проблесна странна смесица от безпомощност и заплаха.
— В името на какво да се оттегля, Франк? — попита той. — Казвай, приемаш ли офертата!
— Да, разбира се — кимна след кратко колебание Франк, понечи да каже още нещо, но гумите на колата изсвистяха и Шоу изчезна.
Франк се обърна и бавно закрачи по тротоара. Нуждаеше се от едно силно питие, и то веднага.
Тясната ивица слънчева светлина се промъкна през щорите, плъзна се по пода и спря върху голото бедро над завивките. После продължи пътя си, пресече леглото и докосна празната бутилка от джин. По тавана се появиха трептящи синкави точици.
Демоните все пак бяха надвили Кейти Джеймс. Последните няколко дни се бяха превърнали в толкова гъста алкохолна мъгла, че единственото, което по-късно щеше да си спомня, бе чувството на дълбок срам.
Потънала в кошмарите си, тя бе изритала чаршафите и лежеше само по тениска с дълъг ръкав и торбести шорти, потъмнели от потта, която бликаше от всичките пори на тялото й. Дишането й постепенно се нормализира, неспокойното мятане най-после престана. Лекото повдигане и отпускане на гърдите и розовата плът бяха единствените признаци, че все още е жива.
Не чу нито звънеца, нито чукането и мъжкия глас, който повтаряше името й. Не усети отварянето на входната врата и приближаващите се стъпки, които прекосиха дневната и спряха пред вратата на спалнята. Не реагира, когато мъжът в стаята вдигна чаршафа от пода и покри голото й тяло.
Не я събуди и лекото проскърцване на леглото, когато той седна на крайчеца му, не реагира на тихия глас, който я повика по име, нито на ръката, леко разтърсила рамото й.
Вниманието й беше привлечено едва от чашата вода, плисната в лицето й.
Тя се надигна до седнало положение и разтърка очи.
— Какво по дяволите…
Очите й се фокусираха върху Шоу, който седеше срещу с нея с чаша в ръце и я наблюдаваше.
Закашля се, изхвърли от гърлото си водата, която я беше задавила, и глухо попита:
— Как влезе?
— Звънях, блъсках по вратата, виках те по име. Но ти продължаваше да спиш. Помислих си, че тук няма никой, но после те видях в леглото.
— Аз… Аз винаги спя дълбоко — заекна Кейти и отново разтърка очи.
— Виждам — отвърна Шоу и вдигна празната бутилка от пода. Край нея се търкаляха още три, веждите му леко се повдигнаха. — Смесваш джин, бърбън и скоч?
— Случва се, особено когато съм в Шотландия.
— Но тук е
Тя се прозя и приглади с длан разрошената си руса коса.
— О, да, Париж…
