Франк рязко се завъртя и се втренчи в нея. Понечи да каже нещо, но вниманието им беше привлечено от някакъв шум в коридора. Скочиха едновременно, напуснаха стаичката и се понесоха към стаята на Шоу. Разнесоха се писъци, нещо тежко падна на пода. Започнаха да се отварят врати, по коридора отекнаха множество забързани стъпки.
Нов вик, по-силен от останалите.
— Това е Шоу! — възкликна Франк. — Какво става, по дяволите?
Кейти сведе очи към ръцете си.
— Господи!
— Какво? — рязко се обърна Франк.
— Чантичката ми! Остана в стаята му. В нея е мобилният ми телефон, който има безжичен интернет!
Лицето й побеля.
— Мамка му! — изкрещя Франк и се понесе по коридора.
Взеха завоя и се заковаха на място.
В другия край на коридора стоеше Шоу с разкъсан болничен халат. От раната на ръката му течеше кръв, маркучи и жици висяха от тялото му. Кейти видя телефона си в окървавената му длан.
После очите й се вдигнаха към лицето му и останаха там. Чертите му бяха разкривени в неописуема мъка.
— Шоу! — извика тя и се втурна към него.
Когато го стигна, той вече беше на колене. Прегърна го, от очите й рукнаха сълзи.
— Ана! — отчаяно изкрещя раненият мъж, без да усеща присъствието й. — Ана!
— Съжалявам, ужасно съжалявам! — проплака в ухото му тя. — О, господи!
Ръце се опитаха да ги разделят, гласове крещяха на френски в ушите й. Но тя се беше вкопчила в него и отказваше да го пусне.
После някой се приближи до нея и извика на английски:
— Пусни го! Не виждаш ли, че му изтича кръвта? Ще го убиеш!
Кейти стреснато се отдръпна, но остана да гледа как хората от болничния персонал отнасят Шоу на носилка.
Франк се наведе, вдигна окървавения джиесем от пода и й го подхвърли с презрително изражение на лицето.
— Благодаря за помощта, Джеймс! — процеди през зъби той. — Следващия път ела с пистолет и направо му пръсни мозъка!
Кейти го проследи с поглед, после боязливо насочи очи към телефона в скута си. На екрана с черни букви беше изписано „Лондонската касапница“. Обзета от ужас и отвращение, тя захвърли нокиата в коридора, седна на пода и горчиво се разрида.
Шоу бавно облече широката риза, внимавайки да не докосва плътно бинтованата си лява ръка. Раната беше толкова дълбока, че лекарите бяха принудени да захванат кожата със скоби отгоре, след тях поработи и един пластичен хирург. Въпреки това белези щеше да има, но той изобщо не мислеше за тях.
— По-късно, когато махнем скобите, можем да направим още една коригираща операция — предложи хирургът.
— Не — отказа без колебание Шоу. Можеше да стреля с ранената си ръка, а в момента това беше най-важното.
За щастие не бяха засегнати нерви и сухожилия, ръката му щеше да се възстанови. Но един от лекарите не пропусна да отбележи:
— Нямаше да водим този разговор, ако острието беше проникнало сантиметър вляво или вдясно.
Възстановяването изискваше време, но медиците бяха единодушни, че то ще бъде пълно и без последици за ранената ръка.
— Искам да замина за Лондон още днес — обяви на Франк той, след като приключи със събирането на багажа.
— Нека отгатна защо — подхвърли от стола си Франк.
— Кой е най-бързият начин да стигна дотам?
— С влака под Ламанша, който е доста по-бърз от самолетите. Ще пристигнеш в Лондон за времето, което ще ти отнеме преминаването на граничния контрол на летище „Шарл дьо Гол“.
— Частен самолет?
— Съжалявам, но в момента не мога да ти го осигуря.
— В такъв случай ми резервирай място във влака. За ранния следобед.
— Сигурен ли си, че искаш да заминеш?
— Резервирай ми мястото, Франк.
— Добре, а после какво?
— Къде е Кейти Джеймс?
— Защо питаш? — изненадано го погледна Франк.
— Искам да й благодаря.
— Да не си се побъркал? Нима ще й благодариш след всичко, което ти стори?
— Нищо не ми е сторила. Освен че прелетя половината свят, за да ме види. Къде е?
— Проклет да съм, ако знам. Не съм й бавачка. А и цялото ми време е заето с грижи за теб.
— Кажи ми къде е! — настоя през стиснати зъби Шоу.
— Абе как стана така, че ти издаваш заповедите, а аз ги изпълнявам? — горчиво поклати глава Франк.
— След смъртта на Ана нещата се промениха — отсече Шоу. — Пет пари не давам за теб и твоите заповеди. Къде е Кейти?
— Казах ти, че…
— Ти не си от хората, които ще пуснат някого просто ей така — прекъсна го Шоу. — Хайде, изплюй камъчето!
Франк извърна глава към прозореца.
— Рю дьо Риволи, близо до хотел „Дьо Вил“. В апартамента на някакъв приятел, който не е в страната.
— Трябва ми точният адрес. Ще ми осигуриш ли кола?
— Как ще караш с това прекършено крило?
— Няма да имам проблеми, стига да е автоматик. Франк му помогна да облече якето и сложи сака в здравата му ръка.
— Съжалявам за Ана — глухо каза той. — Наистина съжалявам, Шоу. Може и да не ми вярваш, но наистина имах намерение да те пусна веднага след сватбата. А сега си свободен, докогато пожелаеш.
— Защо ми го казваш? — потъмня лицето на Шоу. — И защо, между другото, изобщо се грижиш за мен?
Франк пристъпи към прозореца, надникна навън и се обърна.
— Проверявам за скинари — рече с усмивка той.
— Защо, Франк? Ти ме мразиш и аз те мразя. Не достатъчно добри служебни отношения, но поне правилата са ясни.
