Очите й попаднаха на малката бутилка червено вино, която й бяха сервирали с обяда. Беше я задържала и след като стюардът разчисти масичката. Гледаше я втренчено, докато влакът продължаваше напред. Двайсет минути по-късно той навлезе в покрайнините на Лондон с нагъсто застроени стари къщи, над които стърчаха причудливи комини. Кейти продължаваше да гледа бутилката. В един момент не издържа, отви капачката и отпи малка глътка. Обзе я блаженство, последвано от остро чувство за вина. Въпреки това отпи втори път. Чувството за вина нарасна стократно. Затвори бутилката, остави я на подноса и промърмори мрачно „гадост“.
Мъжът на съседната седалка я чу, погледна бутилката и вдигна очи към лицето й.
— Лоша реколта?
— Лош живот! — отвърна с пламнал поглед тя.
Човекът побърза да забие нос във вестника си.
Кейти си даваше сметка, че няма да може да работи по този начин. Журналистиката не е за пияници. Не можеше да си позволява самосъжаление, въпреки че в момента това й се струваше адски изкусително. Направи знак на преминаващия стюард и го помоли да прибере бутилката.
Няколко минути по-късно влакът влезе в Уотърлу Стейшън. Кейти слезе сред първите пътници и бързо се насочи към чакащите наблизо таксита. Подобно на Шоу, тя също щеше да отседне в района на Странд, разбира се, не в толкова луксозен хотел като „Савой“. Лондон съвсем не е евтино място за живеене, но ако човек познава града, лесно може да си намери хотел с поносими цени. Тя беше пътувала много и знаеше накъде да се насочи. А в случай че командировката й се проточеше, щеше да постъпи така, както в Париж — да използва апартамента на колежка, която също като нея рядко се задържаше у дома.
Нае стая в един хотел с умерени цени, остави багажа си и взе такси за сградата на Финикс Груп. Вероятно рано или късно щеше да се сблъска с Шоу. А когато това се случеше, щеше да включи в действие готовия си план.
По пътя към доскорошното работно място на Ана Шоу извади визитната картичка и набра номера на Едуард Ройс, агент на МИ5. Човекът вдигна на второто позвъняване и Шоу обясни, че се намира в Лондон, променил е решението си и вече е готов да помогне в разследването на „Червената заплаха“.
На въпроса какво го е накарало да промени решението си от гърдите му се изтръгна въздишка.
— Дълга история, не си струва да навлизаме в нея. Ще поискам една услуга от вас. Съгласувал съм я с Франк.
— Той ми се обади.
— Така ли? И какво каза?
— Да ви помагам с каквото мога. Спомена и за вашето, хм, лично отношение към убийствата в Лондон.
— Можете ли да ми осигурите достъп в сградата?
— Ами, как да кажа… Така всъщност бихме могли да убием с един куршум два заека. Какво ще кажете?
— За какво става въпрос? — любопитно попита Шоу.
— Ще разберете, като дойдете тук.
— Тук? Къде е това „тук“?
— В централата на Финикс Груп.
— Какво търсите там? — смаяно попита Шоу.
— Ще ви кажа, като се видим — лаконично отвърна Ройс.
Шоу прибра телефона и машинално разтърка ранената си ръка.
След като научи за смъртта на Ана от забравения телефон на Кейти, Шоу преживя двата най-ужасни дни в живота си — по-ужасни дори от кошмарите, които сънуваше. Помнеше само откъслечни неща: как блъска някого, как разкъсва тръбичките на системите. После се опомня отново в леглото, натъпкан с успокоителни. Но избликът на мъка и ярост изобщо не му помогна. Тези чувства продължиха да го измъчват, докато съзнанието му и тялото му не издържаха и той припадна. Всъщност помисли, че умира. И му се искаше да е така.
В продължение на двайсет и четири часа нито помръдна, нито отвори уста. Гледаше в бялата болнична стена както го беше правил в сиропиталището като малко дете, замечтано за красивите неща в живота. Но когато най-сетне се надигна от леглото, Ана беше все така мъртва. И щеше да остане мъртва завинаги.
Единствената причина да живее беше отмъщението. Единственото му желание — да открие и ликвидира извършителите. Това бе единствената цел, която го държеше да не рухне. Признанието пред Кейти, че животът му е свършил, не беше мелодрама. Той наистина свърши.
Оставаше му само да го приключи както трябва, отмъщавайки за Ана.
Хвана едно такси и се насочи към мястото, където нейният живот бе свършил. Но дълбоко в себе си искаше да потегли в обратна посока.
Ройс го чакаше пред входа извън полицейските ленти. Във вътрешността на сградата кипеше трескава дейност. Екипи от криминалисти изследваха всеки квадратен сантиметър. Заобикаляйки ги отдалеч, Шоу забеляза локвите изсъхнала кръв и очертаните с тебешир силуети на падналите тела.
— Какво се е случило с вас, по дяволите? — възкликна Ройс, оглеждайки издутия от превръзката ръкав на сакото му.
— Ухапа ме кучето ми — отвърна Шоу. — Какво означава онова за двата заека с един куршум? И какво търсите тук, на местопрестъплението?
— Елате да ви покажа нещо.
