Цялата истина полностью

— Никой нищо не е видял и нищо не е чул, така ли? — вдигна глава Шоу. — Дори жена, която крещи от прозореца, а миг по-късно кръвта й плисва на улицата?

— Сградите от двете страни на офиса са празни, предстои им ремонт. Тези насреща са обитаеми, но хората в тях са били предупредени, че ще се прави спешен ремонт на газификацията и до обяд трябва да напуснат района. В противен случай ги очаквали солидни глоби.

— И никой не си е направил труда да провери дали това отговаря на истината?

— Върху разлепените предупреждения е имало някакъв телефонен номер. Няколко души са се обадили и са получили потвърждение за предстоящия ремонт.

— Само дето номерът е бил фалшив.

— Точно така. Също като конусите, които са блокирали нормалния трафик. Всъщност той не е бил особено оживен, тъй като става въпрос за сляпа улица.

— Целта е била да се изолира централата на Финикс Груп — мрачно отбеляза Шоу. — А сега бих искал да разгледам кабинета на Ана.

— Но първо ще ви представя на собствениците на компанията.

— Те са тук? — остро го погледна Шоу.

— Един от тях долетя в момента, в който е бил информиран за атентата.

— Откъде?

— Какво знаете за символа феникс?

— Безсмъртна птица, възкръсваща от пепелта. Египетска митология.

— Кратко и точно, но не съвсем пълно описание. На практика фениксът се използва като символ и от други култури — арабската, японската и още една…

— Коя е тя?

На прага се появи дребен мъж с черен костюм и мрачно изражение на лицето. Ройс се надигна да го посрещне.

— Шоу, позволете ми да ви представя мистър Фън Хай от Китай.

Докато Шоу беше в сградата, Кейти действаше отвън. Пристигна преди него, но благоразумно се скри зад ъгъла, когато таксито го стовари пред главния вход. После показа вече невалидния си журналистически пропуск на полицая пред входа и го засипа с въпроси, но човекът в синя униформа не отговори на нито един от тях.

— Разкарайте се оттук! — извика с видимо раздразнение той.

— Полицай, вие май не сте привърженик на идеята за свободна и независима преса.

— Аз съм привърженик на идеята да не си пъхате носа навсякъде и да ни оставите да си вършим работата!

— Обещавам ви, че името ви няма да се появи никъде. Ще бъдете неназован източник.

— Тук си дяволски права. Името ми наистина няма да се появи никъде. А сега се разкарай!

Кейти бавно тръгна по тротоара, вдигнала глава към прозорците на Финикс Груп. Там някъде беше Шоу, който несъмнено бе научил цялата история. Докато тя бе ударила на камък.

Ех, ако можеше да се добере до нещо! Отново ще бъде на върха, може би с нов „Пулицър“!

Потънала в мислите си, тя почти подскочи от докосването по рамото. Рязко се завъртя, озовавайки се очи в очи с мъж с неспокоен поглед, който нервно мачкаше шапката в ръцете си.

— Какво обичате? — подозрително попита тя.

— Вие сте журналистка, нали? — попита с несигурен глас мъжът. От акцента му личеше, че английският не е родният му език. Беше дребен и болезнено слаб, с пожълтели зъби и дрехи, които бяха по-скоро дрипи.

— Кой се интересува? — Тя надникна зад рамото му, сякаш търсеше още някого.

— Всеки ден идвам тук — каза човечецът, погледна към сградата на Финикс Груп и неволно потръпна.

— Доста неприятна история — кимна тя.

Той сякаш усети притеснението й.

— Казвам се Арон Лесник, от Краков. — Замълча за миг и за всеки случай добави: — В Полша.

— Знам къде се намира Краков, дори съм била там — отвърна Кейти. — Какво искате от мен?

— Чух част от разговора ви с онзи полицай и разбрах, че сте журналистка. Наистина ли е така?

— Да. И какво от това?

Лесник отново погледна сградата. Когато се обърна към нея, в очите му имаше сълзи.

— Ужасно ми е мъчно за хората, които бяха избити там. Бяха добри и достойни, всички до един… — Избърса очите си с опакото на ръкава си и вдигна глава. В очите му се четеше отчаяние.

— Да, истинска трагедия. А сега ще ви помоля да ме извините.

Защо вечно привличам всякакви откачалки? — запита се тя. Но следващите думи на човека я накараха да забрави раздразнението си.

— Бях там, вътре — дрезгаво рече той. — В деня на стрелбата.

— Какво?! — втренчи се в него тя. — Били сте вътре?

— Да, бях там! — отвърна с изтънял глас Лесник и посочи с пръст сградата.

— Където бяха избити хората?

Лесник започна да кима като дете, което признава поредната си пакост.

— Какво сте правили там?

— Търсех работа. Английският ми е слаб, но разбирам от компютри. Отидох, защото разбрах, че им трябват компютърни специалисти. Имах среща. Точно в онзи… лош ден.

— Нека си изясним нещата. — Кейти напразно се опитваше да скрие възбудата, която я обземаше. — Отишли сте на интервю, когато служителите на фирмата са били избити? По време на стрелбата?

— Да — кимна Лесник и очите му отново се насълзиха.

— В такъв случай защо сте жив?

— Чух пистолетите. От дете познавам звука от изстрелите с пистолет. Тогава руснаците дойдоха в Краков… И побързах да се скрия.

Съмненията на Кейти започнаха да се разсейват. По време на журналистическата си дейност тя също се беше крила от въоръжени мъже.