— Никаква. Бях шокиран, когато научих за нападението. Не можех да повярвам. Тук работеха учени и интелектуалци, които се занимаваха с проблеми от общочовешко значение като изразходване на питейната вода, глобализация на икономиката, затоплянето на атмосферата вследствие употребата на гориво, произведено на основата на въглерод, енергийното потребление, международната финансова помощ за страните от Третия свят, политическата динамика… Предимно интелектуална тематика, господа.
— Ана Фишер написа книга за полицейските държави — обади се Шоу. — Тя едва ли може да се окачестви като интелектуална тематика.
— Мис Фишер беше великолепен учен.
— Познавахте ли я?
— Не лично.
— Познавахте ли изобщо някого от хората, които работеха тук? — попита бързо Шоу.
— Ние, имам предвид себе си и моите партньори, предпочитахме да се държим настрана. Но редовно получавахме доклади за дейността на компанията.
В това съм повече от сигурен, помисли си Шоу.
— Открихте ли улики, които могат да разкрият извършителите? — нервно попита Фън.
Ройс поклати глава.
— Няма отпечатъци, няма гилзи, няма никакви конкретни следи.
Пропусна да спомене за видеозаписа.
— Това звучи доста обезкуражаващо.
— Но открихме нещо друго, мистър Фън — добави Ройс. — Искате ли да го видите? Според мен е нещо, което ще ви отвори очите.
Арон Лесник погълна сандвича си на два-три огромни залъка, а после шумно изпи няколко големи глътки кафе. Кейти се почувства леко отвратена от маниерите му на хранене, но същевременно я обзе състрадание. Този човек беше нелегален имигрант без пукната пара в джоба, обзет от ужас от положението, в което беше изпаднал. А и по всичко личеше, че отдавна не бе ял.
Лесник избърса устните си със салфетката и изпусна доволна въздишка. После улови погледа й и леко се смути.
— Благодаря за храната — заекна той.
— Моля, няма защо — отвърна Кейти, извади миниатюрния касетофон и го сложи на масата. — Имате ли нещо против?
— Не, но не искам хората да ме слушат — отвърна той и нервно се озърна. — Страх ме е.
— В такъв случай ще си водя записки — кимна Кейти и прибра машинката.
Той видимо се отпусна и се облегна назад.
— Сега ми разкажете всичко, което видяхте и чухте.
Разказът на Лесник продължи само няколко минути.
Интервюто за работа било проведено на втория етаж от възрастен човек на име Бил Харис.
— Защо не са ви застреляли? — остро попита Кейти.
— Защото, когато започна стрелбата, бях в тоалетната срещу кабинета му — отвърна Лесник.
На връщане чул изстрели и викове, отворил първата врата и се озовал в стаичката с копирната машина. Благодарение на дребния си ръст успял да се скрие. После чул още викове и изстрели. В коридора се разнесли стъпки и той се уплашил, че ще бъде открит. Бил сигурен, че ще го убият. На няколко пъти прекъсна разпокъсания си разказ, за да отпие глътка вода. Кейти записваше, стараейки се да не изпусне нито една дума.
— Какво стана после?
— В един момент ми се стори, че всичко е свършило. Надявах се, че е така. Но после долових още нещо.
— Какво?
— Чух гласовете на двама мъже, които разговаряха. Те влязоха в стаичката. Говореха на руски. Сигурен съм, защото знам този език, и то доста добре.
— Какво си говореха?
— Казаха, че имат списък с имена. Всички в него са били убити.
— Значи са знаели кой работи в сградата?
— Мисля, че да.
— Друго?
— Казаха, че очакват да се появи още някой, но не споменаха името му. Според тях той не фигурирал между убитите.
— Имали се предвид вас? — светкавично съобрази Кейти.
— И аз си помислих така — кимна Лесник. — Очаквах да претърсят сградата и да ме открият. Бях в капан. Бях сигурен, че ще умра. — По лицето му се търкулнаха сълзи.
Кейти допълни чашата му с кафе и попита:
— А как стана така, че не ви откриха?
— Единият от мъжете каза, че е време да тръгват. Счупил се прозорецът на някакъв кабинет, някаква жена крещяла. Опасяваха се, че полицията ще се появи всеки момент.
— И си тръгнаха, така ли?
— Да. Но на излизане единият подхвърли, че Горшков ще бъде много доволен от успеха на операцията.
Писалката на Кейти почти проби хартията.
— Горшков?! — възкликна тя. — Президентът на Русия?!
— Да — кимна Лесник. — Ужасно се изплаших, като чух името му. Всички знаят, че Горшков е бивш офицер от КГБ като Путин. Той плюе на демокрацията. Всички в Полша го знаят.
— Но защо Горшков би атакувал мозъчен тръст в Лондон? — объркано попита Кейти.
— Не знам.
— Как се измъкнахте?
— Изчаках да си тръгнат. Чух затръшването на вратата, но останах още известно време, за да съм сигурен. После се измъкнах през задния вход, от който влязох.
— Защо не през главния?
— Така ми предложи мистър Харис — човекът, с когото говорих. Каза го, след като разбра откъде съм… — Лицето му отново помръкна. — А и пред главния вход имаше трупове… На възрастен мъж и на млада жена, застреляни в главата, ей тук… — Пръстът му се вдигна към слепоочието. — Не исках да се приближавам до тях и затова минах отзад. После побягнах. Тичах, без да спра, чак до квартирата си.
— И не сте разказали това на никого, така ли?
