Механично протегна ръка, за да помогне на човека да се изправи. Устните му се разтвориха за извиненията, които се готвеше да поднесе. Но от тях не излетя нито звук, а устата му така и си остана отворена.
Кейти бавно се изправи.
— Трябва да поговорим — прошепна тя. — Веднага!
Денят беше натоварен дори за човек като Николас Крийл. Частният самолет го пренесе от Италия в Ню Йорк, а оттам до Хюстън, където на борда се качиха търговските мениджъри на компанията. През по-голямата част от полета обсъждаха подробностите на предстоящата презентация на високо ниво в Пекин.
В момента Крийл седеше в самостоятелната си кабина и разглеждаше снимката, която току-що беше получил. Беше на мъж на име Шоу, който според последните сведения проявявал подчертан интерес към касапницата във Финикс Груп. Един от най-добрите служители на тайна международна правозащитна агенция, която често вършела своята работа извън рамките на закона, този човек вероятно имал лични мотиви да разкрие извършителите на престъплението. Информацията беше обезпокоителна, но особено дразнещ беше имейлът, получен току-що от Сизър. Сградата на Финикс Груп бе поставена под наблюдение и неговите хора докладваха, че Шоу и Кейти Джеймс бяха излезли заедно от нея. Крийл разпореди двамата да бъдат проследени. Никак не му се щеше този човек да попречи на Джеймс да изпълни отредената й в неговия план роля.
Той се върна в конферентната зала, където експертите му уточняваха последните подробности на мащабния търговски договор, който предстоеше да бъде сключен с Китай и който щеше да бъде най-голямата поръчка на тази страна, възлагана на частна компания. Единствено Крийл беше наясно, че тя щеше да бъде само прелюдия към истинския договор. След като последните събития в Лондон станеха ясни на света, китайците най-после щяха да разберат опасното положение, в което се намираха. Азиатският дракон щеше да се превърне в обект на ненавист от страна на руската мечка, а комунистите в Пекин бързо щяха да утроят заявените оръжия, дори с единствената цел да спрат лудия Горшков. С малко късмет те ще окажат клиенти на Арес Корпорейшън поне за две десетилетия напред.
За повечето бизнесмени подобна ситуация би била повече от задоволителна, но не и за Николас Крийл. За него Пекин беше само част от уравнението.
След посещението в китайската столица той щеше да удължи полета си на запад, към Москва. Там очакваше далеч по-силна съпротива, защото бившият Съветски съюз все още не виждаше необходимостта да купува модерни оръжия. Нейните ръководители, както останалите страни по света, отдавна се бяха примирили с факта, че Америка е страната, която харчи най-много средства за въоръжаване. Малцина бяха политиците, които поддържаха становището на Крийл, че положението трябва да се промени. Световните суперсили се раждат и умират. Според съвременните стандарти Америка се беше задържала на върха прекалено дълго. Крайно време беше да отстъпи своите позиции. За Крийл нямаше значение дали мястото й щеше да бъде заето от руснаците или от китайците, или от двете страни заедно. Важното беше той да снабдява с оръжие следващата суперсила.
В предстоящите преговори с Пекин и Москва той нямаше да засегне темата за нарастващото напрежение между двете страни. Напротив, позицията му щеше да бъде съвсем позитивна и добронамерена. Настъпи вашето време, щеше да им каже той. Навлизаме във вашата ера. Ако не се възползвате от шанса, някой друг ще ви изпревари. И толкоз. Щеше да ги остави сами да преценят кой може да бъде този някой.
За точните обеми и цифри щяха да имат грижа подчинените му. Той се беше включил в делегацията с единствената цел да представи максимално ясно перспективата пред двете страни. Залогът беше огромен: ако Русия и Китай започнеха надпревара във въоръжаването, Арес Корпорейшън щеше да получи поръчки за трилиони долари. А към тях без съмнение щяха да се присъединят и всички страни по света, които разполагаха с достатъчно средства, за да поддържат егото си. Сред тях щяха да бъдат и янките, които щяха да се почувстват застрашени като световен лидер. В крайна сметка какво са няколко трилиона повече към дълга? Кой погасява дълг, който всъщност му принадлежи?
