Съединените щати можеха да решат близкоизточния проблем в рамките на няколко дни. Разбира се, в хода на този процес щяха да загинат и невинни хора. Но каква е разликата между милионите убити за десет минути и за десет години? Те пак щяха да си бъдат мъртви, но при втория случай щеше да бъде избегнато цяло десетилетие на мъки и страдания. Крийл с готовност щеше да предостави всички оръжия за изтребване на диваците. В крайна сметка нещата опираха до нещо съвсем просто — или ние, или те. Само по-силните оцеляваха.
— А слабите ще загинат — обяви той към залязващото слънце, което обагряше водата и италианския бряг в пурпурночервено. Слабите винаги загиват. Такива са законите на природата.
Ако нещата зависеха от него, силните щяха да поемат цялата власт. Съкращението ВГУ, или „взаимно гарантирано унищожение“, беше термин от Студената война, който винаги се тълкуваше погрешно. Защото на практика ВГУ бе най-голямата стабилизираща сила в човешката история. Повечето хора приемаха подобни изявления с възмущение и ужас, но те просто не бяха наясно с механизмите, които движеха света. ВГУ осигуряваше сигурност и предвидимост, като в хода на този процес и в името на общото благо известен брой индивиди преминаваха в отвъдното.
Пристъпи към парапета и погледна спящата си съпруга на по-долната палуба. Тя също е идиот като повечето човешки същества. Хората като нея са слепи за всичко извън собствената си особа. Те нямат визия, те са тъпи, слаби и лениви. Очите му отново се преместиха към снимката на Шоу. Този човек не изглеждаше нито тъп, нито ленив. Защото не беше такъв.
Жалко щеше да бъде, ако се наложеше да го убие. Много жалко.
Вдигна слушалката. Насреща прозвуча бодрият и уверен глас на капитана — човек, който беше кръстосвал морета и океани в продължение на трийсет години, служейки на различни богати господари.
— Организирайте посещението на децата за утре. Искам
— Много добре, мистър Крийл. Ще заповядате ли отново да подготвим подводницата? Последния път хлапетата бяха във възторг от нея.
— Добра идея. Подгответе я. Разпоредете се и за хеликоптера. Утре сутрин той ще откара мисис Крийл до малкия самолет, с който заминава за Южна Франция. Напомнете на камериерката да й приготви подходящите дрехи. Колкото
— Ще бъде изпълнено, сър.
Крийл остави слушалката. Ако знаеше какво съм извършил, този доблестен мъж едва ли щеше да е толкова любезен, помисли си той. Капитанът беше англичанин, роден и израсъл в Лондон.
Но утре децата щяха да бъдат тук. Животът на Крийл отдавна се беше превърнал в серия от балансиращи действия. Всяко лошо дело се компенсираше с добро. Да, той действително очакваше с нетърпение посещението на децата.
Вече беше решил да им построи ново сиропиталище модерно и комфортно.
Стоманеното легло издаде дрънчене, което прониза Шоу до мозъка на костите. Помещението вонеше на химикали, урина и на нещо друго, за което предпочиташе да не мисли.
— Не е нужно да го правиш, Шоу — промълви Франк, изправил се неусетно до него. — Според мен не бива да я запомниш така. Тук, на това място…
Ръката му обхвана с широк жест помещението.
— Прав си — кимна Шоу. — Но въпреки това трябва да го направя.
Франк въздъхна и кимна на служителя.
В момента, в който пръстите му хванаха чаршафа, Шоу беше обзет от желанието да избяга далеч оттук, на слънце и въздух. Но вече беше късно. Чаршафът се отмести и очите му се сведоха към Ана. Или по-скоро към това, което беше останало от нея.
Направи опит да не гледа дупката в челото, нито пък грубите V-образни шевове, останали след работата на патолога, който беше търсил причините за смъртта. Очите му отказаха да се спрат върху двете рани в гърдите й. Но напразно. Той видя всичко, което беше довело до унищожението на най-красивата жена, която бе виждал. Спуснатите завинаги клепачи го лишиха от възможността да почувства топлия поглед на зелените й очи.
Кимна на санитаря и се обърна. Леглото се върна на мястото си, резето звучно изщрака. Краката му изведнъж омекнаха. Франк внимателно го подхвана и го побутна към вратата.
— Да вървим да се напием — прошепна той.
— Не — поклати глава Шоу. — Трябва да отида в апартамента й.
— Ти да не си мазохист? — втренчи се в него Франк. — Първо държиш да я видиш в моргата, а сега искаш да доразбиеш сърцето си. Какъв е смисълът, Шоу? Тя няма да се върне.
— Не е нужно да идваш с мен. Но аз трябва да отида.
— Добре де, ясно — отстъпи Франк и махна на преминаващото такси. — Все пак ще дойда.
Шоу даде адреса и колата потегли. Свали страничното стъкло и изложи лицето си на вятъра. Искаше да прогони гаденето, което се надигаше от стомаха му.
