- Не трябва ли да го събудиш?
- Имаш предвид от съня?
Кимнах.
Ричард се усмихна:
- Добра идея, но той няма да се събуди часове наред. Можем да изгорим това място около него и пак няма да помръдне.
- И защо?
- Наистина ли искаш да знаеш?
- Ами да, в момента нямам по-важна работа за вършене.
Ричард огледа притихналия коридор.
- Добре казано. - намести се по-удобно, търсейки как да облегне гръб на по-мек участък от стената. Намръщи се - каква ти удобна стена!
- Стивън се превърна от вълк в човек за по-малко от два часа. -каза, сякаш това обясняваше всичко. Нищо подобно.
- Е, и? - попитах.
- Обикновено ликантропите остават в животинска форма от осем до десет часа, следва колапс и те се връщат в човешката си форма. Прекалено ранното превръщане отнема много енергия.
Погледнах към сънуващия превръщан.
- Значи това състояние е нормално?
Ричард кимна.
- Ще е в безсъзнание до края на нощта.
- Не е особено добър метод за оцеляване. - отбелязах.
-Много върколаци гризват дръвчето след колапса. Хората-ловци
ги връхлитат, след като са припаднали.
- Откъде знаеш толкова за ликантропите?
- Това ми е работата - обясни Ричард. - Преподавам биология в местната гимназия.
Втренчих се в него.
- Ти си гимназиален учител?
- Да. - той се усмихна. - Изглеждаш шокирана.
Поклатих глава.
- И какво прави един учител в кюпа с вампири и върколаци?
- Просто съм извадил късмет, предполагам. Как да сдържиш усмивката си?
- Това не обяснява откъде знаеш за ликантропите.
- Изкарах курс в колежа.
Поклатих глава.
- И аз също, но не знаех за колапса на превръщачите.
- Имаш диплома по свръхестествена биология? - изуми се той.
- Ахъм.
- Аз също.
- Та откъде знаеш повече за ликантропите от мен? - върнах се аз на темата.
Стивън се размърда насън, размахвайки здравата си ръка. Одеялото се смъкна от рамото му, разкривайки корема и част от бедрото.
Ричард придърпа одеялото нагоре по спящия, зави го и го подпъхна като да беше дете.
-Ние със Стивън сме приятели от много време. Обзалагам се, че знаеш за зомбитата неща, които никога не съм учил в колежа!
- Вероятно - съгласих се аз. - Стивън не е учител, нали?
- Не. - Зиймън се усмихна, но гримасата не бе весела. - Училищните съвети гледат с лошо око на ликантропи в училищата.
- Законово няма начин да те спрат.
- Аха, да бе - отвърна той. - Последният учител, посмял да учи безценните им отрочета, получи коктейл „Молотов“ за закуска. А ликант-ропията не е заразна, когато си в човешка форма.
- Знам - казах.
Той поклати глава:
- Съжалявам, това просто ми е болната тема.
Моето хоби бяха правата на зомбитата, защо Ричард също да си няма хоби? Равноправни трудови договори за косматите. Нямах нищо против.
- Много си тактична, ma petite. He бях си и представял!
Жан-Клод бе излязъл в коридора. Не го бях чула да идва. Но пък
бях с отвлечено внимание, говорех си с Ричард. Аха, точно така.
- Можеш ли да тропнеш с крак следващия път? Започва да ми писва да се промъкваш така зад гърба ми!
- Не се промъквах, ma petite. Ти се бе увлякла в разговор с прелестния ни господин Зиймън - каза го с глас, сладък като мед, но долових и заплаха в тона му. Човек можеше да я усети като студен вятър по гърба си.
- Какво не е наред, Жан-Клод? - попитах.
- Не е наред ли? Че какво изобщо може да не е наред? - гняв и някакво горчиво веселие изпълваха гласа му.
- Я стига, Жан-Клод!
- Какъв ли може да е проблемът, ma petite?
- Ти си ядосан; защо?
- Моят човешки слуга не познава всяко мое настроение. Срамота!
- Той коленичи до мен. Кръвта по бялата му риза бе засъхнала на кафеникави петна, които обхващаха по-голямата част от предницата. Дантелата на ръкавите му приличаше на смачкани кафяви цветя. - Желаеш Ричард, защото е красив или защото е човек? - Произнесе го почти шеп-нешком, толкова интимно, сякаш бе казал нещо съвсем различно. Жан-Клод шепнеше по-добре от всеки друг, когото познавах.
- Не го желая.
- О, хайде, стига, ma petite! Без лъжи! - Той се наведе към мен, дългите му пръсти посегнаха към бузата ми. По дланта му имаше засъхнала кръв.
- Имаш кръв под ноктите - изтърсих аз.
Той трепна и сви длан в юмрук. Точка за мен.
- Отхвърляш ме на всяка крачка. Защо ли се примирявам с това?
- Не знам - признах честно. - Аз все се надявам, че ще ти писне от
мен.
- А аз се надявам да те получа завинаги, ma petite. Нямаше да ти правя предложение, ако смятах, че ще се отегча!
- Мисля, че аз ще се отегча - уточних.
Той се ококори леко. Според мен остана наистина изненадан.
- Опитваш се да ме дразниш.
Свих рамене:
- Да, но все пак си е вярно. Привлечена съм към теб, но не те обичам. Не водим стимулиращи разговори. Не преживявам дните си с мисълта: „Да не забравя да споделя тази шега с Жан-Клод, или да му кажа какво стана тази нощ на работа“. Пренебрегвам те, доколкото ми позволяваш. Единственото общо помежду ни е насилието и мъртъвците. Не смятам, че това е особено добра основа за връзка.
- Леле, каква си философка тази вечер! - полунощно-сините му очи бяха на броени сантиметри от моите. Миглите му приличаха на черна дантела.
- Просто съм честна.
