Разтворих ярко пурпурното си сако. Отдолу носех презраменен кобур с пъхнат в него деветмилиметров браунинг „Хай-Пауър“. Тънкото черно коланче на пурпурната пола бе точно толкова здраво, че да прекарам ремъка на кобура през него. Бизнесдама-терористка.
- Когато се стигне до оцеляването, Джери, и аз вярвам в същото!
- Не сме споменавали за насилие - обади се Ингър.
- Не, но добрият чичко Джери си мисли за нещо такова. Просто искам той и останалите от малката ви групичка да вярват в сериозните ми намерения. Започнете да ми се пречкате и ще броим трупове.
- Ние сме много - изръмжа Рубенс, - а ти си самичка.
- Аха, но кой ще е първи в редичката? - попитах.
- Стига толкова, Джереми, госпожице Блейк. Не сме дошли тук да се заплашваме. Дойдохме да търсим помощ. Ще измислим по-добър план и ще се върнем да поговорим отново.
- Не води и него! - предупредих го.
- Разбира се - съгласи се Ингър. - Хайде, Джери! той отвори вратата. Откъм приемната нахлу лекото потракване на компютърна клавиатура. - Довиждане, госпожице Блейк!
- Довиждане, господин Ингър. Наистина ми беше неприятно!
Рубенс спря на прага и ми изсъска:
- Ти си обида пред лицето Господне!
- Исус обича и теб - отвърнах с усмивка.
Той трясна вратата зад гърба си. Детинско.
Поседнах на ръба на бюрото си и изчаках да се уверя, че клиентите са си тръгнали, преди да изляза навън. Не мислех, че ще ми врътнат номер на паркинга, но и не ми се искаше да започна да стрелям по хора. Ако се налага - добре, но предпочитам да го избягвам. Бях се надявала, че демонстрацията на оръжие ще накара Рубенс да се постресне. Явно само го беше ядосала. Завъртях глава, опитвайки се да пооблекча напрежението в раменните си мускули. Не стана.
Можех да си ида у дома, да се изкъпя и да си позволя осем часа необезпокояван сън. Чудесно. Пейджърът ми се разписука. Скочих, все едно са ме ужилили. Аз да съм нервна?
Натиснах копчето и изписалият се номер ме накара да простена. Беше полицията. По-точно казано, беше Регионалният отряд за свръхестествени разследвания. Отрядът на привиденията. Те отговаряха за всички свръхестествени престъпления в Мисури. Аз бях техният цивилен експерт по чудовищата. Бърт обожаваше договора, който получих, но още повече обожаваше добрата публична реклама.
Пейджърът пак изсвири. Същият номер.
- Мамка му! - казах тихичко. - Чух те и първия път, Долф!
Замислих се дали да не се престоря, че вече съм се прибрала, изключила съм пейджъра и не съм достъпна, но не го направих. Ако детектив сержант Рудолф Стор ми звънеше след изгрев слънце, значи имаше нужда от експертното ми мнение. Мътните го взели!
Набрах номера и чрез серия прехвърляния най-сетне се добрах до гласа на Долф. Прозвуча ми изтънял и далечен. За рождения си ден той получи от жена си телефон за кола. Сигурно сега се намираше на границата на обхвата. И все пак беше къде-къде по-добре, отколкото да си приказваме по полицейското радио. Там разговорите винаги са ми звучали като извънземни дрънканици.
- Здрасти, Долф, какво става?
- Убийство.
- Що за убийство по-точно?
- Такова, което се нуждае от експертното ти мнение - обясни той.
- Дяволски рано сутринта е, за да си играем на „Двадесет въпроса“. Просто ми кажи какво се е случило.
- Станала си с лице към чаршафа тая заран, а?
- Изобщо не съм си лягала.
- Съчувствам ти, но си докарай задника насам. Струва ми се, че в ръчичките ни попадна вампирска жертва.
Поех си дълбоко дъх и издишах бавно:
- Мамка му.
- Да, имаш пълно право.
- Давай адреса - заявих.
Долф ми го продиктува. Беше от другата страна на реката и отвъд гората, на майната си и чак в Арнълд. Офисът ми се намира на „Олив булевард“. Предстоеше ми четиридесет и пет минутно шофиране само в едната посока. Юху!
- Пристигам веднага, щом мога.
- Ще те чакаме - каза Долф и затвори.
Не си дадох труд да си взимам довиждане със сигнала „свободно“. Вампирска жертва. Никога не съм виждала единично убийство. Те са като тиквените семки: вкуси ли ги веднъж вампирът, не може да спре само с една. Въпросът е колко хора ще умрат, преди да хванем този.
Не ми се мислеше на тази тема. Не исках да карам до Арнълд. Не исках да виждам трупове преди закуска. Исках да си ида вкъщи. Но бях убедена, че Долф няма да ме разбере. Полицаите на практика се лишават от чувството си за хумор, когато работят върху убийство. Като се замисли човек, аз също.
Трупът на мъжа бе проснат по гръб, блед и гол под мъждивите утринни слънчеви лъчи. Дори отпуснато след смъртта, тялото му изглеждаше добре - явно бе вдигал тежести, може би и джогинг в притурка. Въздлъжката му руса коса се бе разпиляла по все още зелената морава. Гладката кожа на шията му бе пробита на две места: спретнати следи от кучешки зъби. Дясната ръка бе пронизана в свивката на лакътя, откъдето докторите взимат кръв. Кожата на лявата китка бе разкъсана, все едно я е дъвкало животно. На слънцето проблясваше бяла кост.
