Но има и друг вид призраци. Психични отпечатъци, силни емоции, просмукани в стените и подовете на сградата. Тя е като емоционален диктофон. Понякога има видеообрази, понякога само звук, понякога просто тръпка по гърба ти, когато минеш над някое място.
Старата болница бе пълна с подобни места. Лично аз нито бях виждала, нито съм чувала нещо, но минавайки по коридора човек осъзнаваше, че тук някъде съвсем наблизо - има нещо. Нещо, което чака точно извън обхвата на зрението и слуха, тъкмо на една ръка разстояние.
Тази вечер това нещо вероятно бе вампир.
Единственият звук бе стърженето на подметки и шумоленето на плат - нашето движение. Не се чуваше нищо друго. Когато е наистина тихо, започваш да чуваш разни неща - ако ще и бученето на собствената ти кръв, пулсираща в ушите.
Първият ъгъл надвисна пред мен. Аз бях първа. Бях се писала доброволка. Трябваше да завия зад ъгъла. Каквото ида се намираше там отвъд, бе изцяло мое. Мразя, когато играя ролята на герой.
Приклекнах на едно коляно, стиснах пистолета с две ръце и го насочих нагоре. Не е особено полезно да пъхаш първо пистолета си зад ъгъла. Не мога да стрелям по онова, което не виждам. Има един куп начини да се минава зад ъгли, чиято отсрещна страна не виждаш, и нито един не е глупакоустойчив. В повечето случаи от значение е дали повече се боиш да не те застрелят или да не те сграбчат. Тъй като ставаше дума за вампир, повече се притеснявах да не ме сграбчат и да не ми разкъсат гърлото.
Притиснах дясното си рамо към стената, поех си дълбоко дъх и се хвърлих напред. Не се претърколих красиво през рамо. По-скоро се метнах на левия си хълбок, стиснала пистолета с две ръце право пред мен. Вярвайте ми, това е най-бързият начин да успееш да се прицелиш зад ъгъла. Не е задължително вярно, ако се очаква чудовищата да стрелят в отговор, но.
Лежах в коридора, с тътнещ в ушите пулс. Добрата новина беше, че нямаше вампир. Лошата беше, че имаше труп.
Клекнах на едно коляно, все още оглеждайки сумрачния коридор за следи от движение. Понякога при вампирите не виждаш нищо, дори и не ги чуваш, но ги усещаш - тънките косъмчета отзад на врата ти настръхват. Тялото ти реагира на ритми, по-стари от мисълта.
Всъщност размисълът наместо действие би могъл да те убие.
- Чисто е - казах.
Все още коленичех на средата на коридора с пистолет, готов за стрелба.
- Да не си се въргаляла по пода? - попита Долф. Погледнах го, след това пак се обърнах към коридора. Там нямаше нищо. Беше си наред. Наистина.
Трупът носеше светлосиня униформа. Златно-черна емблема на ръкава подсказваше „Охрана“. Косата на човека беше бяла. Тежки челюсти, дебел нос и мигли като сива дантела на фона на бледите бузи. Гърлото му представляваше накълцана каша. Гръбнакът блестеше влажно на светлината на неоновите лампи. Кръвта бе оплискала зелените стени като в зловеща коледна картичка.
Мъжът държеше пистолет в дясната си ръка. Облегнах гръб на стената отляво и огледах коридора в двете посоки дотам, където ъглите ми отрязваха видимостта. Нека полицаите разследват трупа. Моята работа тази вечер беше да ги опазя всички живи.
Долф се присви до тялото. Наведе се напред и направи нещо като лицева опора, за да доближи лице до пистолета.
- С него е стреляно - каза.
- Не надушвам барут около тялото - отвърнах. Не погледнах към Долф, докато го казвах. Бях твърде заета да следя коридора за движение.
- С пистолета е стреляно - повтори той. Гласът му прозвуча хрипкаво и задавено.
Погледнах към него. Раменете му бяха сковани, а тялото - сгърчено като от болка.
- Познаваш го, така ли? - попитах.
Долф кимна:
- Джими Дугън. Беше ми партньор за няколко месеца, когато бях по-млад от теб самата сега. Пенсионира се и не успя да се справи с едната пенсия, така че се хвана на работа тук. - той поклати глава. - Мам-ка му!
Какво можех да кажа? „Съжалявам“ не ставаше. „Адски съжалявам“ беше малко по-добре, но пак не стигаше. Нищо, за което се сещах, не ми се стори адекватно. Нищо, което можех да направя, нямаше да подобри положението. Така че си стоях в окъпания с кръв коридор и нито направих, нито казах нещо.
Зербровски коленичи до Долф. Сложи ръка на рамото му. Сержантът вдигна глава. В очите му имаше следа от някаква силна емоция -гняв, болка, тъга. Всичко това и нищо конкретно. Втренчих се в мъртвеца, все още стиснал здраво пистолета и се напънах да измисля нещо умно.
- Дали дават на охраната сребърни муниции?
Долф ме погледна. Вече не можех да сбъркам - гняв.
- Защо?
- Ами, би следвало охранителите да имат сребърни куршуми. Един от вас да го вземе и ще имаме два пистолета със сребро в тях.
Сержантът просто се взираше в пистолета.
- Зербровски!
Колегата му взе оръжието нежно, сякаш се боеше да не събуди мъртвеца. Но тази вампирска жертва нямаше да се надигне. Главата му се килна настрани, мускулите и сухожилията бяха скъсани. Изглеждаше така, сякаш някой е изгребал месото и кожата около гръбнака с огромна лъжица.
Зербровски провери барабана.
- Сребро - прибра го в револвера и се изправи, стиснал новото оръжие с дясната си ръка. Пушката висеше хлабаво в лявата.
