Долф изключи сирените на около километър от болницата. Влязохме на паркинга тихо и кротко. Маркираната кола зад нас последва примера ни. Там вече имаше паркирана една служебна кола, която ни чакаше. Двамата полицаи се бяха свили в прикритието й с оръжия в ръка.
Изсипахме се от тъмните коли, също въоръжени. Чувствах се като участничка във филм на Клинт Истууд. Не виждах колата на Джон Бърк. Което означаваше, че Джон проверява пейджъра си по-често от мен. Помолих се вампирът да се намира на сигурно място зад металните стени и си обещах да реагирам незабавно на всички пейджърни съобщения. Моля те, нека поне грешката не ми струва човешки животи! Амин.
Един от униформените, който ни чакаше, се приближи патешката до Долф и каза:
- Нищо не е мръднало, откакто пристигнахме, сержант.
Долф кимна.
- Добре. Специалният отряд ще пристигне, когато може. Ние сме в списъка.
- Какво имаш предвид - в списъка? - попитах.
Сержантът ме стрелна с поглед:
- Специалният отряд разполага със сребърни муниции и ще дойдат веднага, щом могат.
- Ще ги чакаме ли? - поинтересувах се.
-Не.
- Сержант, от нас се изисква да изчакваме специалния отряд, когато се сблъскаме със свръхестествени ситуации - обади се униформеният.
- Не и ако си в Регионалния отряд за свръхестествени разследвания
- отвърна сержантът.
- Би трябвало да имате сребърни куршуми - намесих се аз.
- Попълнил съм искане - отвърна Долф.
- Искане? Да, много полезно!
- Ти си цивилна. Ще трябва да изчакаш отвън. Така че не се дръж нагло - изръмжа ми той.
- Също така съм и упълномощен екзекутор на вампири за щата Мисури. Ако бях реагирала на пейджъра, вместо да го пренебрегна, за да дразня Бърт, вампирът вече щеше да е набучен на кол, а ние нямаше да сме тук. Не може да ме оставите навън. Това е по-скоро моя работа, отколкото ваша!
Долф ме позяпа една-две минути, после кимна много бавно.
- Трябваше да си затваряш устата - каза Зербровски. - И следва да чакаш в колата.
- Не искам да чакам в колата!
- Аз пък бих искал! - отвърна той.
Долф тръгна към вратата. Зербровски го последва. Аз вървях в ари-егарда. Бях полицейският експерт по свръхестественото. Ако положението тръгнеше на зле тази нощ, щях да си заслужа парите по договора.
Всички вампирски жертви - дори онези от съседните окръзи -свършват в мазето на старата сейнтлуиска градска болница. Просто моргите, екипирани да се разправят с прясно литнали вампири са твърде малко. Тази разполагаше със специална подземна зала, облицована със закалена стомана и кръстове от външната страна на вратата. Имаше дори цистерна с храна, която да попритъпи онази първа жажда за кръв. Плъхове, зайци, морски свинчета. Просто малка закусчица за успокояване на току-що събудилите се.
При нормални обстоятелства тялото на мъжа щеше да бъде положено във вампирската стая и да не възникват проблеми, но аз бях гарантирала, че той е безопасен. Бях експертът - онзи, когото викаха да пронизва мъртъвците. Щом бях казала, че трупът не е опасен, следваше да ми повярват. А бях сгрешила. Бог да ми е на помощ, сбърках!
Сейнтлуиската градска болница представлява масивен тухлен гигант насред бойна зона. Извървете няколко пресечки на юг и може да гледате мюзикълите, носители на наградата „Тони“, дошли направо от Бродуей. Но тук все едно бяхме на тъмната страна на луната. Ако луната си има бордеи.
Счупени прозорци разкрасяваха мястото като разбити зъби.
Болницата - също като много други градски болници - губеше пари, поради което я бяха затворили. Но моргата остана да действа, защото градският съвет не можеше да си позволи да премести вампирската стая.
Стаята беше проектирана в началото на ХХ-ти век, когато хората все още смятали, че може да се намери лек за вампиризма. Заключете вампир в тъмница, гледайте го как се пробужда и се опитайте да го „лекувате“. Доста кръвопийци дори съдействали, понеже искали да бъдат излекувани. Доктор Хенри Мълиган бил пионер в търсенето на лекарство. Програмата приключила, когато един от пациентите му изял главата.
Толкова по темата „Помощ за бедните недоразбрани вампири“.
Но тъмницата все още се използваше за повечето вампирски жертви. По-скоро като предпазна мярка, понеже напоследък, когато някой вампир се събужда, наблизо има вампирски съветник да напътства новия от паството по пътя към цивилизованото вампирство.
Бях забравила за вампирския съветник. Това беше нова програма, действаща едва от около месец. Дали по-възрастният вампир би успял да овладее анималистичния звяр или за целта бе нужен вампир повели-тел? Не знаех. Просто си нямах представа.
Долф беше извадил и заредил пистолета си. Без патрони със сребърно покритие, беше по-добре да плюеш по чудовището, е, не много по-добре. Зербровски държеше пушката така, сякаш знаеше как се използва. Зад гърба ми крачеха четири униформени ченгета. Всички носеха оръжия и бяха готови да стрелят до посиняване. Защо тогава не се чувствах спокойна? Защото никой друг нямаше от проклетите сребърни куршуми, като изключим мен самата.
