Двойната стъклена врата се отваряше автоматично. Седем пистолета се обърнаха към нея, щом се задвижи. Пръстите ми бяха направо схванати от усилието да не стрелям по проклетата врата.
Един от униформените преглътна кикот. Нервни? Кои, ние?
- Добре - каза Долф, - там вътре има цивилни. Не стреляйте по
тях!
Един от униформените беше рус. Партньорът му бе чернокож и доста по-възрастен. Другите двама бяха на по около двадесет; единият бе кокалест и имаше изпъкнала адамова ябълка, другият бе нисък, със светла кожа и очи, почти стъклени от страх.
Всеки полицай носеше кръстообразна игла за връзка. Бяха най-новата мода и стандартен аксесоар за сейнтлуиската полиция. Кръстовете щяха да помогнат. може би дори да им спасят живота.
Не бях имала време да оправя верижката на моето разпятие. Носех гривна-амулет, окичена с малки кръстчета. Бях добавила също и верижка на глезена, не само защото подхождаше на гривната, но и защото, ако тази нощ се случеше нещо необичайно, исках да разполагам с резерви.
Общо взето в каша като тази бих предпочела да разчитам на себе си. Така че най-добре: и кръст, и пистолет.
- Да имаш някакви предложения как да действаме, Анита? - попита Долф.
Не твърде отдавна полицията изобщо нямаше да присъства тук. В добрите стари времена вампирите бяха оставяни на шепа сериозни специалисти. Времето, когато можеше просто да набучиш вампира на кол и да ти се размине. Аз бях една от малкото - горда, смела, Екзекуторката.
- Можем да образуваме кръг с насочени навън пистолети. Ще повиши шансовете да не ни издебнат изотзад.
Русото ченге се обади:
- Няма ли да го чуем като дойде?
- Немъртвите не вдигат шум - уточних.
Той се ококори.
- Шегувам се, полицай.
- Хей - обади се той тихичко. Стори ми се обиден. Предполагам, че нямаше за какво да го виня.
- Съжалявам - извиних се.
Долф ми се намръщи.
- Казах, че се извинявам!
- Не дразни новобранците - намеси се Зербровски. - Обзалагам се, че това му е първият вампир!
Чернокожият издаде размазан звук, съчетание от смях и изсумтяване.
- Първият му ден, по-точно.
- Исусе! - промърморих. - Може ли да остане отвън при колата?
- Ще се справя - заяви русият.
- Не, че няма да се справиш - уточних, - но няма ли някакъв профсъюзен закон срещу вампирите през първия работен ден?
- Ще го понеса! - опъна се младежът.
Поклатих глава. Първият му шибан ден. Би следвало да регулира движението някъде, а не да си играе на криеница с ходещи трупове.
- Ще го имам предвид - каза Долф. - Анита, отдясно! - и посочи с два пръста чернокожия и русия. Вие двамата - от лявата ми страна. - и махна на другите двама униформени. - Зад госпожица Блейк. Зербровс-ки, ти си в тила.
- Е, леле, супер, сержант! - промърмори колегата му.
Почти го пропуснах покрай ушите си, но не се сдържах.
- Аз съм единствената със сребърни муниции. Следва да съм отпред.
- Ти си цивилна, Анита! - отвърна Долф.
- Цивилна съм от години и добре го знам.
Той ме погледна изпитателно и кимна.
- Добре, тръгвай, но ако те убият, ще ми вземат нашивките!
Ухилих се:
- Ще гледам да не го забравям!
Излязох отпред, малко пред другите. Те образуваха неравен кръг зад мен, Зербровски вдигна палец. Ухилих се. Долф ми кимна съвсем лекичко. Време беше да влизаме вътре. Време беше да приклещим звяра.
Стените бяха боядисани в две разцветки на зеленото. Отдолу - тъмно каки; отгоре - отровнозелено. Казионно зелено - чаровно колкото болен зъб. По стените бяха налепени огромни тръби за паропровод, по-високи от главата ми. И те също бяха боядисани в зелено. Стесняваха коридора до тясна пътечка.
Тръбите с електрически кабели представляваха по-тънка версия на паропроводите. Трудничко се вкарва ток в сграда, която по принцип не е била проектирана за електрифициране.
Стените бяха грапави, понеже са били боядисвани многократно, без първоначално да се остърже старата боя. Ако се закопаеш в тях, ще излизат пласт след пласт различни бои, като слоеве в археологически изкоп. Всеки цвят ще си има собствена история и собствени спомени за болката.
Беше все едно сме в трюма на огромен кораб. Само дето вместо рев на двигатели около нас пулсираше почти съвършена тишина. Има някои места, в които тишината виси на гъсти пластове. Сейнтлуиската градска болница е тъкмо такова място.
Ако бях суеверна - каквато не съм - щях да кажа, че болницата е идеално място за призраци. Има различни видове призраци. Обикновените са духовете на мъртвите, останали тук вместо да идат в Рая или в Ада. Теолозите от векове спорят какво означава съществуването на призраците за Бог и църквата. Аз лично не смятам, че Господ много се вълнува от тях, но това не се отнася за Църквата.
На това място бяха умрели толкова хора, че буквално трябваше да гъмжи от истински призраци, но аз лично не бях виждала нито един. Докато призракът не увие студените си ръце около мен, предпочитам да не вярвам в него.
