Отключих чисто новичката си взломоустойчива ключалка и влязох в мрака на апартамента си. Светнах лампите и ярката светлина обля белите стени, под, диван и кресло. Все едно колко е добро нощното ти зрение, всички обичат светлината. Ние сме твари на деня, без значение с какво си изкарваме хляба.
Захвърлих якето си на кухненския плот. Беше твърде мръсно за белия диван. По себе си имах както кал, така и листенца от плевелите. Кръвта обаче беше малко - в това отношение нощта бе минала добре.
Измъквах се от презраменния кобур, когато го усетих. Въздушните течения се движеха, защото нещо ги бе раздвижило. И просто ей тъй на осъзнах, че не съм сама.
Вече стисках пистолета, когато гласът на Едуард се разнесе от мрака в спалнята ми.
- Анита, недей!
Поколебах се с пръсти върху оръжието.
- Ами ако посмея?
- Ще те застрелям. Знаеш, че ще го направя! - каза го меко, с хищ-на увереност. Бях го виждала да използва огнехвъргачки, докато говори с този тон. Гладко и спокойно като пътя към Ада.
Полека дръпнах ръка от оръжието си. Едуард щеше да ме гръмне, ако се наложеше. По-добре беше да не го насилвам, не още. Не още.
Сплетох пръсти на темето си, без да го чакам да ми го нарежда. Може би щях да спечеля някоя точка, задето съм активно сътрудничещ затворник. Нъцки.
Едуард излезе от мрака като рус призрак. Беше изцяло в черно, като изключим късата коса и светлото лице. В черните ръкавици на ръцете си бе хванал деветмилиметрова „Берета“, насочена съвсем уверено към гърдите ми.
- Ново оръжие? - полюбопитствах аз.
Призрак на усмивка раздвижи устните му.
- Да, харесва ли ти?
- Беретата е хубав пистолет, но нали ме познаваш.
- Фен на браунинга - съгласи се той.
Усмихнах му се. Двама стари приятели просто си дрънкотят.
Едуард притисна дулото на пистолета към тялото ми, докато ми вземаше браунинга.
- До стената и се разкрачи!
Облегнах се на облегалката на дивана, за да ме претърси. Нямаше какво да намери, но Едуард не го знаеше. Никога не е безгрижен. Това е една от причините да е още жив. Това - и фактът, че е много, много добър.
- Каза, че не можеш да отвориш ключалката ми - намекнах.
- Донесох си по-добри инструменти.
- Значи не е взломоустойчива.
- Би била за повечето хора.
- Но не и за теб!
Той се взря в мен с очи, празни и мъртви, като зимно небе.
- Аз не съм като повечето хора.
Не успях да сдържа усмивката си:
- Вярно си е от игла до конец.
Едуард ми се намръщи.
- Кажи ми името на Господаря и няма да се налага да го правим.
- Пистолетът му дори не трепна. Моят браунинг стърчеше от колана на панталоните му. Бях се надявала, че ще се сети за предпазителя. Или може би не бях.
Отворих уста и я затворих, и просто го изгледах. Не можех да предам Жан-Клод на Едуард. Бях Екзекуторката, но пък него вампирите го наричаха Смъртта. Беше си заслужил името.
- Мислех, че ме следиш и тази вечер.
- Прибрах се, след като те видях как се оправяш със зомбито. Явно е трябвало да поостана наблизо. Кой ти разкървави устата?
- Нямам намерение да ти казвам нищичко. Знаеш добре.
- Всеки се пречупва, Анита, всеки.
- Дори и ти?
Призракът на усмивката се завърна за миг.
- Дори и аз.
- Има някой, по-добър от Смъртта? Я ми разкажи!
Усмивката се разшири.
- Някой друг път.
- Хубаво е да знам, че ще има и друг път - казах.
- Не съм дошъл да те убивам.
- Да, само да ме изплашиш или измъчваш, за да ти разкрия името на Господаря, нали?
- Да - съгласи се той с тих и нисък глас.
- Надявах се да кажеш, че греша.
Едуард леко мръдна рамене.
- Предай ми Господаря на града, Анита, и ще си ида.
- Знаеш, че не мога.
- Знам, че се налага, иначе нощта ще бъде доста дълга!
- Значи нощта ще е дълга, защото нямам намерение да ти кажа и дума.
- Не обичаш да те притискат - заяви убиецът.
- Точно така.
Той поклати глава.
- Обърни се, облегни си кръста на дивана и сложи ръце зад гърба
си.
- Защо?
- Просто го направи?
- За да ми вържеш ръцете ли?
- Действай!
- Няма да стане.
Той пак се намръщи.
- Искаш ли да те застрелям?
- Не, но нямам и намерение просто да си стоя, докато ме връзваш.
- Връзването не боли.
- Повече ме притеснява онова, което следва после.
- Знаеш какво ще направя, ако не ми съдействаш!
- Ами направи го, де!
- Не ми сътрудничиш.
- Ужасно съжалявам!
- Анита!
- Просто не вярвам в помагането на хора, които се канят да ме измъчват. Макар че не виждам бамбукови пръчки. Как примерно можеш да измъчваш някого без бамбукови пръчки?
- Я стига! - Едуард ми се стори ядосан.
- Какво стига? - ококорих се и се постарах да си придам невинен и безвреден вид, аз и жабокът Кермит.
Едуард се засмя - тих кикот, който нарастваше и се разширяваше, докато той не падна на пода, с хлабаво отпуснат в ръцете пистолет и насочен към мен поглед. Очите му блестяха.
- Та как мога да те измъчвам, когато ме разсмиваш?
- Не можеш, такъв беше планът.
Той поклати глава:
- Не, няма да стане. Просто се държиш като умна кучка. Винаги ти е била голяма устата.
- Много мило, че си забелязал!
Той вдигна ръка:
- Стига толкова, ако обичаш!
- Не, ще те карам да се смееш, докато не започнеш да молиш за милост!
- Просто ми кажи проклетото име. Моля те, Анита, помогни ми!
