- Длъжница съм ви. Вие се постарахте да ме убедите в това.
- Звучите малко обидено, госпожице Блейк. Не съм имал намерение да ви обиждам.
Въздъхнах.
- Не съм обидена, господин Ингър. Просто не обичам да съм длъж-на някому.
- Посещението при господин Оливър днес ще изравни сметката.
Обещавам.
- Ще гледам да си спазите обещанието, Ингър!
- Ще се видим след час - заяви той.
- Ще бъда там - казах.
Той затвори.
- Мамка му. - бях забравила, че все още не съм яла. Ако си бях спомнила, щях да кажа два часа. Сега се налагаше буквално да забърша нещо по пътя. Мразех да ям в колата. Но, хе, какво значат малко трохи за приятелите? Или дори за хората, които са ти спасили живота? Защо ли толкова се притеснявах, че съм длъжница на Ингър? Защото той беше десен луд фанатик. Рицар на справедливостта. Не обичах да въртя бизнес с такива хора. И определено не ми харесваше да дължа живота си на такъв.
Е, добре де, щях да се видя с него и бяхме квит. Така бе казал той. Защо ли не му вярвах?
Чип-Ъуей Лейк представляваше около половин акър изкуствено езеро с тънка, изкуствена дига. Имаше малка будка, където продаваха червеи и храна. Бе обкръжена от равен, насипан с чакъл паркинг. Стар модел кола с табелка „Продава се“ стоеше близо до пътя. Комбинация от платен рибарник и паркинг за коли втора ръка - колко умно!
Вдясно от паркинга имаше широка поляна. На нея стояха малка, паянтова барака и нещо, което приличаше на останки от голямо индустри-ално барбекю. Тревата бе обкръжена от рядка горица, която прерастваше в горист хълм. Река Мерамец минаваше вляво от езерото. Изглеждаше странно да има течаща вода толкова близо до завиреното езеро.
На паркинга в този студен есенен следобед имаше само три коли. До лъскав бургундскочервен крайслер „Ле Барон“ стоеше Ингър. Неколцина рибари се бяха скупчили и топяха пръчки във водата. Уловът сигурно бе добър, за да ги изкара на открито в студа.
Паркирах до колата на Ингър. Той тръгна към мен с усмивка, протегнал ръка като брокер на недвижими имоти, който се радва, че съм дошла да огледам собствеността. Каквото и да продаваше, не го исках. Бях почти сигурна.
-Госпожице Блейк, много се радвам, че дойдохте! - Той прихлупи дланта ми с две ръце, сърдечно, добронамерено и неискрено.
- Какво точно искате, господин Ингър? Усмивката му се пооръфа малко.
- Все още не разбирам какво имате предвид, госпожице Блейк!
- О, напротив.
- Не, не ви разбирам.
Взирах се в озадачената му гримаса. Може би прекарвах твърде много време сред лъжци и измамници. След известно време човек забравя, че не всички на света са измамници. Просто си спестяваш много време като приемаш най-лошото.
- Съжалявам, господин Ингър. Аз. Ами, твърде много време прекарвам в търсене на престъпници. Човек става циничен.
Той все още беше озадачен.
- Все едно, господин Ингър, просто ме заведете да се видя с този Оливър.
- Господин Оливър - поправи ме той.
- Добре де.
- Да се качим в колата ми? - Той махна към возилото си.
- Ще ви следвам в моята.
- Не ми вярвате! - той изглеждаше разстроен. Предполагам, че повечето хора не са свикнали да ги подозират в престъпление, преди да са направили нещо лошо. Законът казва, че си невинен до доказване на противното, но истината е, че когато видиш достатъчно болка и смърт, хората ти изглеждат виновни до доказване на противното.
- Добре, вие карайте.
Той ми се стори много доволен. Стоплящо сърцето.
Освен това си носех два ножа, три кръста и пистолет. Невинен или виновен, бях готова за всичко. Не очаквах, че оръжейната ще ми потрябва пред господин Оливър, но после можеше и да имам нужда от нея. Време беше да ходя въоръжена до зъби, готова за големия улов - мечка или дракон, или вампир.
Ингър подкара по старата магистрала 21 към Ийст Рок Крийк. Рок Крийк беше тесен, криволичещ път, широк само колкото да се разминат две коли. Ингър караше достатъчно бавно за завоите, но достатъчно бързо, за да не му писне на човек.
Имаше ферми, които се издигаха тук от години и нови къщи в карета, където земята бе разорана и червена като рана. Шофьорът ми зави към едно от тези нови каренца. Беше пълно с големи, скъпи на вид къщи, много модерни. По протежение на чакълестия път стърчаха навързани за колци малки, кльощави дръвчета. Горките те, трепереха на есенния вятър, с по няколко изненадани листа, все още закачени за приличните на паяжина клонки. Преди да минат булдозерите тук е имало гора. Защо строителите бяха съсипали всички стари дървета и след това бяха посадили нови, които няма да изглеждат добре десетилетия наред?
Спряхме пред фалшива дървена хижа, по-голяма отколкото би могла да бъде истинската. Имаше твърде много стъкло, а голият двор бе с цвят на ръжда. Белият чакъл, насипан по алеята, е бил докаран от километри. Целият местен чакъл със сигурност бе червен като прахта.
