Смехът изчезна от физиономията му като слънце, изчезващо от небето. Гледах как веселието и човечността се оттичат, докато очите му не станаха студени и празни като на кукла.
- Не ме карай да те наранявам! - помоли Едуард.
Мисля, че бях единственият му приятел, но това не би го спряло да ме нарани. Той имаше едно правило: прави, каквото е нужно, за да довършиш задачата. Ако го принудех да ме измъчва, щеше да го стори, дори и да не му се искаше.
- Е, след като ме помоли любезно, пробвай пак с първия си въпрос!
- казах.
Той присви очи и попита:
- Та, кой те удари по устата?
- Един вампир повелител - отговорих.
- Разкажи ми какво се случи! - Прозвуча ми твърде много като нареждане, което не ми беше по вкуса, но той държеше и двата пистолета.
Разказах му всичко, което се случи. Всичко за Алехандро. Алеханд-ро, когото усещах толкова стар в душата си, че костите ме боляха. Добавих една малка лъжа, която изчезна сред цялата истина. Казах на Едуард, че Алехандро е Господаря на града. Една от най-добрите ми идеи, нали?
- Наистина ли не знаеш къде е дневното му убежище?
Поклатих глава.
- Бих ти го казала, ако знаех.
- И какво така внезапно ти промени мнението?
- Тази нощ той се опита да ме убие. Отказвам се да го пазя.
- Не ти вярвам.
Лъжата бе твърде добра, за да я похабя, така че се впуснах смело напред.
- Освен това се е побъркал. Именно той и сподвижниците му са убивали невинните граждани.
Едуард се подсмихна на „невинни“, но не коментира.
- Алтруистичен мотив, в това вече вярвам. Ако не беше толкова ме-косърдечна, щеше да си дяволски опасна.
- Убивам своя дял, Едуард!
Празните му, сини очи се взираха в мен известно време, после той кимна полека.
- Така е.
Върна ми пистолета, с дръжката напред. Стегнатият възел в стомаха ми се отпусна. Можех да изпусна дълбока, облекчена въздишка.
- Ако намеря къде спи този Алехандро, искаш ли да участваш?
Обмислих въпроса. Дали исках да тръгна след пет откачени вампира, двама, от които бяха над петстотингодишни? Не исках. Исках ли да насъскам Едуард подир тях самичък? Не, не исках. Което значеше, че.
- Аха, държа на парче от тортата!
Едуард се усмихна широко и доволно.
- Обичам си работата!
Отвърнах му с усмивка:
-И аз!
Жан-Клод лежеше в средата на легло с бял балдахин. Кожата му беше съвсем малко по-бледа от чаршафите. Беше облечен в нощна риза. От ниското деколте се спускаше дантела, образувайки прозорец около гърдите му. Дрехата би трябвало да изглежда женствена, но Жан-Клод й придаваше изключителна мъжественост. Как би могъл мъж да носи бяла дантелена нощница и да не изглежда глупаво? Разбира се, той не беше мъж. Сигурно в това се криеше отговорът.
Черната му коса се къдреше около дантелената яка. Можех да я докосна. Поклатих глава. Не, дори и насън. Бях облечена в нещо дълго и копринено. Роклята бе със синя отсянка, досущ като очите му. На фона й ръцете ми изглеждаха извънредно бели. Жан-Клод се изправи на колене и протегна ръка към мен. Покана.
Поклатих глава.
- Това е само сън, ma petite! Защо не искаш да дойдеш при мен дори и тук?
- С теб нещата никога не са само сън. Това винаги значи повече.
Вампирът отпусна длан на чаршафите, галейки плата с пръсти.
- Какво се опитваш да ми причиниш, Жан-Клод?
Той ме погледна съвсем спокойно.
- Да те съблазня, разбира се!
Разбира се. Колко съм глупава!
Телефонът до леглото иззвъня. Беше от онези бели великолепни телефони с много злато по тях. Не бе представлявал телефон преди малко. Пак иззвъня и сънят се разпадна на парчета. Събудих се и заопипвах за слушалката.
- Ало.
- Хей, да не те събудих? - попита Ървинг Гризуолд.
Примигнах срещу телефона.
- Аха, колко е часът?
- Десет. Наясно съм, че не бива да се обаждам рано.
- Какво искаш, Ървинг?
-Груба си!
- Легнах си късно. Можем ли да прескочим сарказма?
- Аз, твоят верен приятел-репортер, ще ти простя за грубото начало, ако ми отговориш на няколко въпроса.
- Въпроси ли? - седнах и притиснах телефона към себе си. - За какво говорим?
- Вярно ли е, че „Хората преди всичко“ са те спасили снощи, както твърдят?
- Твърдят ли? Можеш ли да говориш с цели изречения, Ървинг?
- Джереми Рубенс го даваха в сутрешните новини. Пети канал. Твърдеше, че той и „Хората преди всичко“ ти спасили живота снощи. Спасили те от Господаря на града.
- О, нищо подобно.
- Може ли да те цитирам?
Обмислих въпроса му.
-Не.
- Трябва ми изказване за вестника. Опитвам се да дам шанс за реплика.
- Реплика ли?
- Хей, завършил съм английска литература!
- Това обяснява всичко.
- Може ли да ми разкажеш твоята версия или не?
Помислих и върху това. Ървинг ми беше приятел и добър репортер. Ако Рубенс вече бе пуснал историята в сутрешните новини, трябваше да си очистя името.
- Можеш ли да ми дадеш петнайсет минути да си сваря кафе и да се облека?
- Като за изключителни права върху историята разбира се.
