Той се засмя отново. Този път смехът си беше просто смях. Той се стараеше.
- Вие сте най-упоритият човек, който съм срещал от ужасно много време. Харесвам упоритите - те вършат работата.
- Отговорете на въпроса ми!
- Мисля, че не бива вампирите да стават редовни граждани. Искам да върна положението както си е било.
- И защо ще искате вампирите пак да бъдат преследвани?
- Те са твърде силни, за да им се позволи да се разселват безконтролно. Ще превземат човешката раса много по-бързо чрез законови права и право на глас, отколкото някога биха могли чрез насилие.
Спомних си за Църквата на вечния живот, най-бързо разрастващата се религия в страната.
- Да речем, че сте прав. Как ще ги спрете?
-Като забраня на вампирите да гласуват или да участват в узаконяването.
- В града има и други вампири.
- Имате предвид Малкълм, главата на Църквата на вечния живот?
-Да.
- Него съм го проучвал. Няма да успее да продължи самотния си поход към узаконяването. Ще забраня него и ще разпусна църквата му. Вие определено смятате тази църква за по-голяма опасност, отколкото аз.
Така беше, но не ми се искаше да се съгласявам с древен вампир повелител. Някак си изглеждаше неправилно.
- Сейнт Луис е гнездо на политическа активност и популяризация на вампиризма. Това трябва да бъде спряно. Ние сме хищници, госпожице Блейк - нищо не може да промени това. Трябва да се върнем об-ратно към преследването ни, инак човешката раса е обречена. Сигурен съм, че разбирате.
Да, разбирах го. Вярвах в това.
- И защо ви е грижа за обречената човешка раса? Вие вече не сте част от нея.
- Като най-старият жив вампир, мой дълг е да държа нещата под контрол, госпожице Блейк. Тези нови права излизат от контрол и това трябва да бъде спряно. Ние сме твърде силни, за да ни бъде позволена такава свобода. Хората имат правото да бъдат хора. В старите дни само най-силните, най-умните или най-късметлиите вампири оцеляваха. Човешките ловци на вампири изтребваха глупавите, безгрижните и склонните към насилие. Без тази система за контрол на популацията, се боя от онова, което ще се случи в следващите десетилетия.
Съгласна бях от все сърце, страшничко си беше. Бях на едно мнение с най-старата жива твар, която някога бях срещала. Той беше прав. Можех ли да му предам Жан-Клод? Следваше ли да му го предам?
- Съгласна съм с вас, господин Оливър, но не мога просто да ви го предам ей така. Всъщност не знам защо, но не мога.
- Лоялност - възхищавам й се. Помислете си, госпожице Блейк, но не се бавете много. Трябва да задействам плана си колкото се може по-бързо.
Кимнах.
-Разбирам. Аз. ще ви дам отговор до няколко дни. Как да се свържа с вас?
- Ингър ще ви даде визитка с телефонен номер. Спокойно можете да говорите пред него, все едно говорите с мен.
Обърнах се и погледнах към Ингър, който стоеше мирно до вратата.
- Вие сте неговият човешки слуга, нали?
- Имам тази чест.
Поклатих глава.
- Трябва да си тръгвам!
- Не се чувствайте зле, че не успяхте да познаете Ингър като мой човешки слуга. Това не е очевиден белег. Иначе как биха могли те да бъдат нашите човешки очи, уши и ръце, ако всеки знаеше, че са наши?
Прав беше. И то в много отношения. Изправих се. Оливър също се изправи. Подаде ми ръка.
- Съжалявам, но знам, че допирът улеснява умствените игрички.
Той отпусна длан до хълбока си.
-Няма нужда да ви докосвам, за да въртя номера, госпожице Блейк! - Гласът бе прелестен, блестящ и лъскав като коледна утрин. Гърлото ми се сви, а в очите ми бликнаха топли сълзи. Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му.
Отстъпих към вратата и Ингър ми я отвори. Те просто щяха да ме пуснат да си отида! Нямаше да ме изнасилва умствено, за да получи името. Наистина щеше да ме пусне да си отида. Това доказваше добрите му намерения в далеч по-голяма степен, отколкото всичко друго. Защото можеше да ми изцеди мозъка като портокал. Но ме пусна.
Ингър затвори вратата зад нас, бавно и почтително.
- На колко години е? - попитах аз.
- Не можете ли да познаете?
Поклатих глава:
- На колко е?
Ингър се усмихна.
- Аз самият съм над седемстотингодишен. Господин Оливър беше вече древен, когато го срещнах.
- По-възрастен е от хиляда години.
- Защо го казвате?
- Срещала съм вампир на около хиляда години. Тя беше страховита, но нямаше такава сила.
Ингър се усмихна.
- Ако желаете да знаете истинската му възраст, следваше да го попитате лично.
Известно време се взирах в ухилената му физиономия. Спомних си къде съм виждала лице като на Оливър. В колежа бях изкарала курс по антропология. Имаше рисунки, които изглеждаха досущ като него. Бяха възстановка на череп на Homo Erectus. Което правеше Оливър на около милион години.
- Боже мили - казах.
- Какво има, госпожице Блейк?
Поклатих глава.
- Не може да е толкова стар.
- Колко точно?
Не исках да го казвам на глас, сякаш така щях да му придам реалност. Милион години. Колко силен може да стане един вампир за един милион години?
