Ламията отново хвана Роналд под ръка. На високи токчета, по неравна земя, това бе разумен подход. В моите малки найки аз не се нуждаех от помощ. Русокоско и Усмивчо ми подадоха ръка едновременно; не им обърнах внимание. Стига толкова преструвки. Бях уморена и не ми харесваше да ме влачат до края на света. Дори Жан-Клод никога не би ме замъкнал на някакво забравено от бога гористо място. Той беше градско момче. Разбира се, Оливър също ми се бе сторил гражданче. Което показва, че не бива да съдиш за вампирите по първата среща.
Каменистият склон ни водеше по един хълм. По склона му имаше срутени скали, струпани на неравни, назъбени купчини. Роналд на практика вдигна Мелани и я пренесе през най-лошия участък.
Спрях мъжете, преди да ми предложат помощта си.
- Мога и сама, благодаря все пак!
Сториха ми се разочаровани. Русият каза:
- Мелани ни нареди да се грижим за теб. Ако се спънеш и паднеш на камъните, ще бъде много недоволна от нас!
Брюнетът кимна.
- Ще се справя, момчета, наистина! - Тръгнах пред тях, без да чакам да видя каква ще е реакцията им. Навсякъде имаше подвижни малки камъчета. Покатерих се по една скала, по-голяма от мен самата. Двамата мъже вървяха плътно зад мен с протегнати ръце, готови да ме подхванат, ако се препъна. Никога не съм била дори и на среща с толкова пара-ноичен партньор.
Някой изруга - обърнах се и видях брюнета, проснат на земята. Не можах да не се усмихна. Не ги изчаках да ме догонят. Стигаше ми толкова любезна грижа, а и не ми ставаше по-добре на душата при мисълта, че днес изобщо няма да мога да поспя. Най-добре Оливър да имаше нещо важно за казване.
Зад висока купчина натрошен камък зееше черен отвор на пещера.
Роналд и ламията влязоха вътре, без да ме чакат. Пещера? Оливър се е преместил в пещера? Кой знае защо след модерния, облян в слънце кабинет не можех да си го представя в пещера.
Светлината проникваше през входа, но мракът се сгъстяваше само на няколко крачки по-навътре. Изчаках на границата със светлината, неуверена какво да правя. Двете ми бавачки застанаха зад гърба ми. Извадиха малки фенерчета от джобовете си. Лъчите им изглеждаха смешно слаби на фона на мрака.
Русокоско поведе напред, Усмивчо вървеше отзад. Вървях в средата на тънката им верижка от светлина. Бледо езерце следваше стъпките ми и ме предпазваше да не се препъна в някой камък, но като цяло тунелът бе гладък и идеален. Тънка струйка вода минаваше по средата на пода, търпеливо дялайки камъка. Взирах се в чезнещия в мрака таван. Всичко това е било изваяно от водата. Впечатляващо.
Отвътре навън върху лицето ми лъхаше студен и влажен ветрец. Радвах се, че съм си облякла коженото яке. Никога не бих се стоплила тук, но и нямаше да умра от студ. Ето защо предците ни са живели в пещери. Целогодишен контрол на температурата.
Широк коридор завиваше наляво. Плътният звук на бълбукаща и лееща се вода изпълваше мрака. Много вода. Русокоско прокара фенерчето си по поток, който изпълваше по-голямата част от лявото разклонение. Беше тъмен и изглеждаше дълбок и студен.
- Не съм си взела рибарските ботуши! - казах.
- Ще вървим по главния коридор - отвърна Усмивчо. - И не се подигравай с нея. Господарката не обича! - На слабата светлина изглеждаше извънредно сериозен.
Русокосият сви рамене, след което обърна фенерчето си право напред. Струйката вода се разгръщаше на тънка мрежичка по скалите, но и от двете й страни имаше предостатъчно сухо място. Поне засега нямаше да си мокря краката.
Придвижвахме се до лявата стена. Докоснах я, за да запазя равновесие и се дръпнах трескаво. Стените бяха хлъзгави от влагата и размекващите се минерали.
Усмивчо ми се засмя. Предположих, че присмехът е разрешен.
Погледнах го, намръщих се и отново облегнах ръка на стената. Не беше толкова гадно. Просто се бях изненадала. Пипала съм и по-лоши неща.
Звукът на падаща от голяма височина вода изпълваше мрака. Някъде пред нас имаше водопад; нямах нужда от очи, за да отгатна.
- Колко висок според теб е водопадът? - попита Русокоско.
Тътенът изпълваше мрака. Обкръжаваше ни. Свих рамене.
- Три-четири метра, може би и повече.
Той освети с фенерчето си струйка вода, която се спускаше от около една педя височина. Миниатюрното водападче захранваше поточето.
- Пещерата увеличава звука и го кара да отеква - обясни той.
- Хубав номер - казах.
Широка каменна площадка водеше през серия от малки водопадче-та до широка каменна основа. Ламията седеше на площадката, спуснала обутите си във високи токчета крака през ръба. Височината беше по-малко от три метра, но таванът над главите ни изчезваше в мрака. Ето това пораждаше ехото на водата.
Роналд стоеше зад ламията като добър телохранител, скръстил ръце на гърдите си. До тях зееше широк отвор, който водеше навътре в пещерата и към източника на малкото изворче.
Русокоско се покатери горе и ми подаде ръка.
- Къде е Оливър?
- Точно пред нас - отвърна ламията. В гласа й долових нотка смях, сякаш не бях посветена в някаква шега. Вероятно шегата бе за моя сметка.
