- Добре, ще те науча, но прави каквото ти казвам, когато ти го казвам. Без спорове!
- Както кажеш, шефе! - Той ми се ухили за миг, после се обърна отново към пътя. Изглеждаше целеустремен и облекчен, и млад.
Всички сме били млади някога. Това преминава, също като невинността и усещането за честна игра. Единственото, което остава накрая е добрият инстинкт за оцеляване. Можех ли да науча Лари на това? Можех ли да го обуча как да оцелява? Моля те, Боже, нека да го науча, и не допускай той да умре заради мен!
Лари ме свали пред жилищната ми сграда в 9:05. Времето ми за лягане бе минало. Взех си спортния сак от задната седалка. Не исках да изоставям съживителското си оборудване. Заключих и затворих вратата, след това се облегнах на колата.
- Ще се видим тази вечер в пет, пак тук, Лари. Ти си ми назначен за шофьор, докато не си взема нова кола.
Той кимна.
- Ако закъснея да се прибера, не допускай Бърт да те прати сам, става ли?
Той ме погледна. Лицето му все още бе озарено от някакви дълбоки размисли, които не можех да разгадая.
- Мислиш, че не мога да се справя сам ли?
Знаех, че не може самичък, но не го казах на глас.
- Това е едва втората ти нощ в занаята. Дай и на себе си, и на мен малко време. Ще те науча как се ловят вампири, но главната ни задача е да вдигаме мъртъвците. Опитай се да не го забравяш!
Той кимна.
- Лари, ако имаш кошмари, не се тревожи. И аз понякога имам.
- Да, бе - каза той. Включи колата на скорост и аз трябваше да се дръпна от вратата. Предполагам, че не искаше да говори повече, но аз исках да е подготвен, ако простите думи могат да подготвят някого за това, което правим.
Някакво семейство се товареше в сив ван с климатик и пикник каравана. Мъжът се усмихна.
- Надали ще имаме още много дни като този!
- Май сте прав! - Приятен безцелен разговор, какъвто се води с хора, които не познаваш по име, но чиито лица все виждаш. Бяхме съседи, така че си казвахме „здрасти“ и „довиждане“, но нищо повече. Точно така ми харесваше. Когато се прибирах у дома, не исках някой да намине да вземе на заем чаша захар.
Единственото изключение, което допусках, беше госпожа Прингъл, а тя разбираше нуждата ми от уединение.
Апартаментът бе топъл и тих отвътре. Заключих вратата и се облегнах на нея. У дома, ах! Метнах коженото яке на облегалката на дивана и надуших парфюм. Беше цветен и деликатен, с допълнителен привкус,
какъвто притежават само много скъпите аромати. Не беше от моите.
Извадих браунинга и облегнах гръб на вратата. Един мъж излезе иззад ъгъла на трапезарията. Беше висок, слаб, с късо подстригана отпред и дълга отзад черна коса, последна мода. Просто си стоеше, облегнат на стената, с кръстосани на гърдите ръце и усмивка.
Втори мъж излезе иззад дивана - по-нисък, по-мускулест, рус и усмихнат. Той седна така, че да му виждам ръцете. Явно не носеха оръжия, или поне не виждах такива.
- Кои, по дяволите, сте вие?
Висок чернокож излезе от спалнята. Имаше спретнати мустаци и криеше очите си зад тъмни очила.
Ламията вървеше зад него. Беше в човешка форма, със същата червена рокля, както и вчера. Днес носеше червени сандали на висок ток, но нищо друго не се бе променило.
- Чакахме ви, госпожице Блейк.
- Кои са мъжете?
- Моят харем.
- Не ви разбрах?
- Те са моя собственост! - Ламията прекара червените си нокти по ръката на чернокожия, достатъчно силно да остави тънка кървава следа. Той продължи да се умихва.
- Какво искате?
- Господин Оливър иска да ви види. Прати ни да ви доведем.
- Знам къде е къщата му. Мога и сама да шофирам дотам.
- О, не, наложи се да се преместим - каза гостенката ми, пристъпвайки с полюляваща се походка в стаята. - Някакъв гаден ловец на глави се опита да убие Оливър вчера.
- Какъв ловец на глави? - Едуард ли е бил?
Ламията махна с ръка.
-Така и не ни запознаха официално. Оливър не ме остави да го убия, така че той избяга, а ние се преместихме.
Звучеше разумно, но.
- Къде е той сега?
- Ще ви заведем при него. Отвън ни чака кола.
- Защо Ингър не дойде да ме вземе?
Тя сви рамене.
- Оливър дава заповедите, а аз ги следвам. Странна гримаса пролази по лицето й: омраза.
- Откога ти е господар?
- Твърде отдавна - каза тя.
Огледах ги всичките, все още с оръжие в ръка, но без да се прицелвам в никого. Не бяха се опитали да ме наранят. Защо тогава не исках да прибера пистолета? Защото бях видяла в какво се превърна ламията и то ме уплаши.
- И защо Оливър има нужда от мен толкова скоро?
- Иска отговора ви.
- Още не съм решила дали да му предам Господаря на града.
- Знам само, че ми каза да ви доведа. Ако не успея, ще се ядоса. Не искам да ме наказват, госпожице Блейк моля ви, елате с нас.
Как ли се наказва ламия? Имаше само един начин да науча.
- И как те наказва той?
Ламията ме зяпна.
- Това е много личен въпрос.
- Не исках да прозвучи така.
- Забрави! - Тя се залюля към мен. - Е, тръгваме ли? - и спря точно пред мен, достатъчно близо да я пипна.
Започвах да се чувствам глупаво с пистолет в ръка, така че го прибрах. Никой не ме заплашваше. Новаторски подход.
