Карахме по 270-та. Стръмни, обрасли канавки с малки дръвчета обграждаха пътя. Идентични къщи се издигаха по хълмовете, оградите разделяха малките дворове от съседните малки дворчета. Високи дървета растяха в множество дворове. Двеста и седемдесета беше главен път, минаващ през Сейнт Луис, но тук почти винаги присъстваше усещането за зелена природа, открито пространство. Плавните форми на земята никога не изчезваха напълно.
Поехме по 70-та западна, в посока към Сейнт Чарлз. От двете ни страни се разкриха равни полета. Царевицата стърчеше висока и златна, готова да бъде ожъната. Зад нивите имаше модерна стъклена сграда, която рекламираше пиано и закрито голф игрище. Изоставен „Ес Ей Ем Холсейл“ и паркинг за употребявани коли водеха към моста Бланшет.
От лявата страна на пътя се виждаше мрежа от пълни с вода оврази, които предпазваха от свлачища.
Индустрията се бе преместила във високата стъклена сграда. Най-близо до пътя стоеше хотел от веригата „Омни“ с все фонтана пред него.
Тук-там все още растяха горски гъсталаци, твърде начесто, за да бъдат изсечени и превърнати в сгради. Те очертаваха лявата страна на пътя, чак докато дърветата не отстъпиха пред река Мисури. Преместиха се на другия тротоар, когато влязохме в Сейнт Чарлз.
Тук нямаше свлачища, така че бяха издигнали жилищни стради, търговски центрове, луксозен супермаркет за животни, кинотеатър, „Дръг Емпориум“, „Олд кънтри бъфет“ и „Апълби“. Земята се губеше зад сградите. Трудно беше човек да си спомни, че реката е точно зад гърба ти и че тук някога е имало гора. Трудно бе да се види земята от сградите.
Седнала в топлата кола, съпровождана само от съскането на колелата по асфалта и мърморенето на гласове от предната седалка, осъзнах колко съм уморена. Бях на път да заспя, дори и притисната между двамата мъже. Прозях се.
- Колко път ни остава? - попитах.
Ламията се обърна в седалката.
- Отегчена ли си?
- Не съм си лягала все пак. Просто исках да знам колко време още
ще отнеме пътуването.
- Много съжалявам, че те обезпокоихме - каза змията. - Не е много далеч, нали, Роналд?
Той поклати глава. Не бе казал и дума, откакто го срещнах. Дали можеше да говори?
- А къде точно отиваме? - Те явно не искаха да отговарят на въпроса, но може би, ако го перифразирах.
- Мястото е на около четиридесет и пет минути отвъд Сейнт Питърс.
- Близо до Венцвил? - уточних.
Тя кимна.
Около час да се доберем дотам и два часа обратно. Което означаваше, че ще се прибера у дома някъде около един следобед. Два часа сън. Страхотно.
Оставихме Сейнт Чарлз зад гърба си и природата се появи отново -под формата на ниви от двете ни страни, зад добре поддържани огради с бодлива тел. По ниските, полегати хълмове пасяха крави. Единственият признак за цивилизация беше бензиностанцията недалеч от пътя. Далеч встрани се издигаше голяма къща с идеално пространство трева, простиращо се чак до шосето. Из тревата грациозно препускаха коне. Продължавах да очаквам да завием към някое от величествените имения, но ги подминахме до едно.
Най-сетне завихме по тесен път със знак, който бе толкова ръждясал и изкривен, че не можах да го прочета. Пътят беше тесен и извънредно първобитен. Канавките ни притискаха и от двете страни. Трева, буренак. Последните за годината златники растяха колкото човешки бой и придаваха на мястото див вид. Нива с изсъхнал и пожълтял боб очакваше да бъде ожъната. Тесни чакълени пътища изникваха от буренака с ръждясали пощенски кутии, които показваха, че някъде поната-тък има къщи. Но повечето домове едва се мяркаха между дърветата. Селски лястовици се рееха и гмуркаха в небето. Пътят свърши рязко, изтърсвайки колата върху чакъл.
Камъчетата дрънчаха и рикошираха под гумите. Залесени хълмове притискаха чакълената ивица. Тук-там все още имаше и къщи, но бяха малко и раздалечени. Къде отивахме?
Чакълът свърши и пътят се превърна в гол червеникав коловоз с големи червени камъни. Дълбоки бразди поеха гумите на колата. Тя подскачаше и се мъчеше. Тяхната кола си беше. Ако искаха да я съсипват като карат по черни пътища, това си беше тяхна работа.
Най-сетне дори и този път свърши в груб кръг от камъни. Някои от тях бяха големи почти колкото колата. Спряхме. Облекчена бях, че има неща, през които дори и Роналд не би ни прекарал.
Ламията се обърна с лице към мен. Усмихваше се, излъчвайки по-зитивна енергия. Беше дяволски весела. Нещо не беше наред. Никой не е толкова радостен, освен, ако не иска нещо. Нещо голямо. Какво ли искаше тя? Какво искаше Оливър?
Мелани излезе от колата. Мъжете я последваха като добре обучени кучета. Поколебах се, но вече бях стигнала чак дотук; нищо не ми пречеше да проверя и какво иска Оливър, винаги можех да му откажа.
