По принцип бих предложила да ги следвам с моята кола, но колата ми бе труп. Така че. ако исках да се видя с Оливър, трябваше да тръгна с тях.
Исках да се срещна с Оливър. Не бях готова да му предам Жан-Клод, но имах желание да му предам Алехандро. Или поне да го привлека на помощ срещу него. Исках също да знам дали Едуард се е опитал да го убие. Не сме толкова много в занаята. Кой друг би могъл да бъде?
- Добре, да вървим! - казах. Взех си коженото яке от дивана и отворих вратата. Махнах им на всички да излизат. Излязоха безмълвно, ла-мията вървеше последна.
Заключих вратата зад нас. Те ме изчакаха любезно в коридора. Ла-мията хвана под ръка високия чернокож. Усмихна се:
- Момчета, единият от вас да подаде ръка на дамата!
Русият и чернокосият се извърнаха да ме погледнат. Чернокосият се усмихна. Не бях виждала толкова много усмивки, откакто си купих последната употребявана кола.
И двамата ми предложиха ръце, като в стар филм.
- Съжалявам, момчета, но нямам нужда от ескорт!
- Дресирала съм ги да бъдат джентълмени, госпожице Блейк; възползвайте се от това. Напоследък се срещат твърде малко истински
господа.
Не можех да не се съглася, но все пак не се нуждаех от помощ, за да сляза по стълбите.
- Оценявам го, но нямам нужда!
- Както обичате, госпожице Блейк! - Тя се извърна към двамата мъже. - Вие двамата да се грижите специално за госпожицата! - И пак заговори на мен: Истинската жена винаги трябва да има повече от един мъж!
Преборих се с желанието да свия рамене.
- Както кажеш!
Тя се усмихна сияйно и се понесе надолу по коридора, подкрепяна от ръката на кавалера си. Двамата други тръгнаха след мен. Ламията заговори през рамо:
- Роналд, този тук, е моят специален хубавец. Него не го деля, съжалявам!
Усмихнах се.
- Няма проблем, аз не съм алчна!
Тя се засмя - високочестотен приятен звук с намек за кикот в него.
-Не била алчна. Това беше майсторски удар, госпожице Блейк -или мога да те наричам Анита?
- Анита става.
- Тогава ти ми казвай Мелани.
- Добре - съгласих се. Последвах нея и Роналд надолу по коридора. Русокоско и Усмивчо витаеха от двете ми страни, да не би да се спъна и да си ударя пръста. Никога не бихме могли да слезем по стълбите, без един от нас да падне.
Обърнах се към Русокоско.
- Реших да те хвана под ръка! - а на Усмивчо казах: - Може ли да ни осигуриш малко пространство, а?
Той се намръщи, но отстъпи назад. Пъхнах лявата си ръка в очакващата ме сгъвка на лакътя на Русокоско. Мишницата му пружинираше под дланта ми. Не знам дали се стягаше или си беше толкова мускулест по природа. Но все пак слязохме безопасно по стълбите със самотния Усмивчо, тътрещ се след нас.
Ламията и Роналд ни чакаха до голям черен „Линкълн Континен-тал“. Роналд отвори вратата за ламията, след това се пъхна на мястото на шофьора.
Усмивчо се втурна да ми отвори вратата. Откъде знаех, че ще го направи? Обикновено се оплаквам от подобни неща, но цялата история бе твърде странна. Ако днес най-лошото, което ме сполетеше, беше, че вратите ми се отварят от прекомерно старателни мъже, значи всичко беше наред.
Русокоско се намърда до мен, намествайки ме в средата на седалката. Другият бе заобиколил и влизаше от отсрещната страна. Така че оставах притисната в сандвич между тях. Не се изненадах много.
Ламията на име Мелани се обърна на седалката си и облегна брадичка на рамото си.
- Чувствай се свободна да се възползваш по пътя. Те и двамата са много добри!
Втренчих се във веселите й очи. Тя изглеждаше сериозна. Усмивчо преметна ръка на облегалката на седалката, докосвайки раменете ми. Русокоско се опита да ме хване за ръката, но аз го избегнах. Задоволи се да докосва коляното ми. Не беше особено подобрение.
- Наистина не си падам по публичния секс - казах.
Прехвърлих ръката на Русокоско в собствения му скут.
Дланта на Усмивчо се плъзна по рамото ми. Преместих се на седалката по-далеч и от двамата.
- Отзови ги! - помолих.
- Момчета, тя не се интересува!
Мъжете се дръпнаха от мен, колкото можеше по-близо до вратите на колата. Краката им леко докосваха моите, но поне не се докосвахме другаде.
- Благодаря - казах.
- Ако си промениш намеренията, докато се возим, просто им кажи. Обожават да получават заповеди, нали, момчета?
Двамата мъже кимнаха с усмивка. Леле, не бяхме ли щастлива малка групичка?
- Не мисля, че ще си променя намеренията!
Ламията сви рамене.
- Както желаеш, Анита, но момчетата ще бъдат дълбоко разочаровани, ако не им позволиш поне да те целунат за довиждане.
Това започваше да става все по-странно; ами не, то си беше странно.
- Никога не се целувам на първа среща!
Тя се засмя.
- О, това ми хареса. Нали, момчета?
И тримата мъже издадоха одобрителни звуци. Имах чувството, че биха седнали да просят, ако тя им наредеше. Джаф-джаф. Задавете ме с
лъжица.
