Уинтър полностью

Напразно. Те завиха зад ъгъла и Вълка изчезна. Синдер дишаше тежко и трепереше. Усети нещо мокро на дясната китка, където белезниците бяха прорязали кожата. Не беше толкова наивна да си мисли, че двамата с Вълка ще успеят да надвият враговете си, но не си беше представяла, че толкова скоро ще го отделят от нея. Кой знае дали щеше пак да го види. Кой знае дали щеше пак да види някой от приятелите си.

Тикнаха я насила в асансьора и тя си помисли, че за първи път остава сама.

— Съжалявам, че няма да можем да те разведем из двореца, но сме заети с подготовката на сватбата. Сигурен съм, че ще ни влезеш в положението.

Вратите на асансьора се затвориха и те започнаха да слизат. И да слизат. Сякаш я водеха в гробницата й.

Когато вратите се отвориха отново, някой я блъсна по врата да върви напред. Поведоха я през полумрачен коридор с груби стени и спарен въздух, който миришеше на урина и хорска плът. Тя сбърчи нос от отвращение.

— Дано квартирата да ти хареса — такъв знатен гост като теб! — продължи Еймъри, сякаш изобщо не усещаше миризмата. — Доколкото знам, вече си свикнала със затворническите килии.

— Не, не бих казала. Избягах от последната, преди да мине и ден.

— Тази е по-подходяща за теб.

Затворът от скални пещери по нищо не приличаше на модерното здание в Ню Бейджин. Тук беше мрачно, задушно, но най-лошото бе, че Синдер нямаше негова схема. Нямаше точна карта, план, нищо, с което да определи къде се намира спрямо… е, спрямо каквото и да е.

Спряха, чу се звънтенето на ключове и скърцането на допотопни метални панти. Старомоден катинар. Ама че отживелица.

Ако успееше да го стигне отвътре, щеше да го отключи за по-малко от тридесет секунди.

Тази мисъл я обнадежди.

Вратата се отвори и зловонието се усили. Дробовете й бързаха да се освободят от въздуха в мига, щом го поемеха.

— Ще останеш тук, докато Нейно Величество кралицата намери време да разгледа делото и да проведе екзекуцията ти.

— Тръпна в очакване — измърмори Синдер.

— Естествено, ще имаш време да се опознаете отново.

— Да се опознаем отново?

Бутнаха я напред. Удари се в желязната врата и се подпря на неравната стена на килията.

Чу се хленч и Синдер застина. В килията имаше още някого.

— Приятно прекарване… принцесо.

Вратата се тръшна и металният звук отекна в тялото й. Килията беше тясна. На желязната врата имаше висок прозорец с решетки, откъдето се процеждаше светлина от коридора, колкото да различи кофата на пода. Смрадта идваше точно от нея.

В отсрещния ъгъл двама души се бяха сгушили един в друг.

Синдер се вгледа в тях, но очите й все още не се бяха свикнали с тъмнината. Тя включи фенерчето си. Фигурите потрепериха и се скриха зад ръцете си.

Сякаш някой я цапардоса в лицето и тя политна назад.

— Не може да бъде!

Адри.

Пърл.

Мащехата и доведената й сестра се тресяха от страх и я гледаха с ококорени очи. Синдер не можеше да си представи какво търсят те тук и какво искаше от тях Левана.

И тогава проумя всичко.

Щеше да прекара времето до екзекуцията си с тях.

Прекара ръка по лицето си. Ах, колко много, много мразеше Левана.

В съня си Уинтър стоеше в кухнята на малка стара селска къща на Земята или поне в къща, която във въображението си смяташе за селска. Знаеше, че това е домът на Скарлет, макар че никога не бе прекрачвала прага му. Стоеше пред мивката, която преливаше от мръсни чинии. От съдбоносно значение беше да измие всичките чинии, преди останалите да са се прибрали, но всеки път щом извадеше чиния от сапунената пяна, тя ставаше на парчета в ръцете й. Пръстите й кървяха и пяната се оцветяваше в червено.

Когато седмата чиния се строши в ръцете й, тя се отдръпна от мивката с помръкнало сърце. Защо никога не успяваше да направи нищо както трябва? Дори тази проста работа се превръщаше в бедствие в ръцете й.

Тя падна на колене и заплака. Кръвта и сапунът се стекоха в скута й.

Над нея се спусна сянка и тя вдигна очи. На прага стоеше мащехата й, а отвъд се простираше необятното синьо, синьо небе на Земята. В ръцете си кралицата държеше гребен със скъпоценни камъни и при все че сияеше от красота, усмивката й беше жестока.

— Те те обичат — рече Левана, сякаш бяха по средата на разговор. Влезе в кухнята. Подгъвът на кралските й одежди се повлече по сапунената вода на пода. — Те те защитават. А ти с какво си заслужила това?

— Те ме обичат — съгласи се Уинтър, въпреки че не беше съвсем наясно за кого говорят. За лунитяните? За Синдер и нейните приятели? За Хиацинт?

— И те всички ще платят цената за своята любов. — Левана мина зад гърба й и започна да разресва нежно, дори майчински къдриците на Уинтър. Момичето щеше да се разплаче — толкова дълго бе копняло за майчина ласка, но в душата си изпитваше страх. Левана никога не е била тъй добра. — Те ще научат за всичките ти слабости. Ще научат за недъзите ти. И тогава ще разберат, че ти не заслужаваш обичта им.

Единият от зъбите на гребена се заби в скалпа на Уинтър и остра болка прониза черепа й. Тя извика тихо. Болката започна да пулсира.