— Такова би било желанието на принцесата. — Кини се запъти към вратата, като внимаваше да не се бутне в Хиацинт, минавайки край него. — Нейно Височество убеди кралицата да вземе сестра ми за прислужница, вместо да я убие, тъй че аз съм й голям длъжник. — Той кимна към Крес. — Която и да си, никога не съм те виждал.
Мъжът се измъкна навън и Хиацинт не се опита да го спре.
Сърцето на Крес още биеше тежко.
— Радвам се, че не го уби — прошепна тя.
— Аз самият не съм много сигурен. — Той огледа стаята, но Крес не знаеше какво си мисли. — Ще изчакаме крилото да се изпразни и заминаваме.
Тя стисна портскрийна си. Вълнуваше се, но и се страхуваше да напусне убежището си.
— Хиацинт, Левана заплаши ли да убие някого, ако ти не убиеш Уинтър?
— Как иначе. Тя така действа.
Сърцето я заболя за него, за Уинтър, за жертвите, които не познаваше.
— Кого?
Той се обърна и взе да рови в едно чекмедже, но Крес виждаше, че не търси нищо определено.
— Никой — рече той. — Никой важен.
— Толкова ли няма новини на тази забутана планета? — недоволстваше Каи, прекарвайки пръсти по основата на холографа — лунната версия на вездесъщия нетскрийн.
— Тук е диктатура, Ваше Величество — рече Торин, който, скръстил ръце, се взираше през прозореца към проблясващите води на езерото. — Нима мислите, че щяхме да вярваме на новините даже и да имаше?
Каи не му отвърна, само отново прекара пръсти по холографа.
Същата сутрин бе пратил съобщение на кралицата, че за зла участ, сватбата трябва да се отложи, ако не му позволят да се срещне преди това със съветника си, под предлог, че е най-добре запознат с брачните обети и традиции и така ще изпипа работата, та с Левана да скрепят здраво политическия си съюз.
За негова изненада тя се съгласи.
Каи си отдъхна, когато пак видя съветника си и с очите си се увери, че е невредим, но наред с облекчението, растеше раздразнението и безпокойството му. Предаванията на кралицата бяха последната причина за оплакванията му. Нямаше нищо за гледане, освен куп безсмислици.
— Искам да знам какво става — рече той и изключи холографа. — Сигурен съм, че са започнали. Синдер е направила нещо.
Торин сви някак извинително рамене.
— Не знам нищо повече от вас.
— Не очаквам от теб да знаеш повече. Просто е ужасно потискащо да стоя затворен тук, докато тя… докато те са някъде във външните сектори! И правят… каквото там правят! — Той отиде при Торин до прозореца и зарови пръсти в косата си. — Как могат хората тук да търпят да бъдат откъснати от останалата част от страната? Без медии няма как да разберат какво става там. Това не ги ли подлудява?
— Едва ли. Погледнете разкоша, в който тънат благодарение на труда на хората от външните сектори. Нима мислите, че благородниците ще поискат да разрушат илюзията си за рая, като видят мръсотията в другите части на страната?
Каи се навъси. Съжали, че въпросът му бе прозвучал тъй наивно. Но не можеше да проумее това. Още помнеше деня, когато Наинси му съобщи статистическите данни за бедността и броя на бездомниците в Републиката. Тогава беше на тринадесет години. Благодарение на Наинси разбра колко важни са цифрите. И макар че те бяха скочили нагоре след разпространението на летумозиса, все пак оставаха по-ниски, отколкото през десетилетията, последвали Четвъртата световна война. Но тогава Каи прекара цяла седмица почти без да мигне, мислейки за участта на своите поданици, които нямаха храна и подслон, докато той живееше в удобства и грижи в двореца си. Дори написа предложение да дадат под наем двореца на хората в крайна нужда, беше готов да предостави половината от покоите си и макар че баща му обеща да прочете предложенията му, Каи се съмняваше, че ги е взел присърце.
Сега разбираше колко детински са били те, но пак не можеше да си представи да не помогне с всички сили на гражданите на Републиката, както не можеше да си представи, че приближените на Левана не изпитват съчувствие към хората, построили техния рай.
— Лицето ви се е оправило. Раната едва ли ще се забелязва на сватбените снимки.
В първия миг Каи не го разбра.
— О… да. — Той опипа страната си, където Вълка го бе ударил с юмрук. Болеше го малко, но тъй като наоколо нямаше огледала, съвсем беше забравил за синината.
— Тази хитрост май не ми свърши много работа — измърмори той и мушна ръце в джобовете си.
— Доблестна саможертва все пак — рече Торин. — Като стана дума за пленничеството ви, видяхте ли доклада, който пристигна тази сутрин от американската армия?
Каи се обърна.
— Не, разбира се. Тя взе портскрийна ми.
Торин го погледна съчувствено.
— Добре. Ще ви дам моя.
— Благодаря, Торин. Кажи сега какво е станало.
— Намерили са кораба на приятелите ви да се движи в орбита. Изоставен. Откарали са го в Американската република, за да съберат доказателства, които да използват срещу похитителите ви. След като ги открият, разбира се.
Каи се почеса по врата.
— Те знаеха, че такава съдба очаква кораба, но въпреки всичко Трън няма да се зарадва да го чуе.
