Уинтър не можа да помръдне, после се дръпна под навеса на сградата. Тълпата ревеше, размахвайки импровизираните си оръжия. Войниците започнаха да вият. Уинтър ги зяпна и се почуди дали и тя да не почне да вика. Или да вие. А може би очакваха да изнесе кратка реч, при все че гърлото й още беше пресъхнало, а умът й — размътен.
До нея изникна Скарлет и размаха ръце, за да успокои множеството. Изглеждаше доволна, но и ядосана. Следите от чумата — синьо-червени петна още се виждаха по светлата й кожа. Макар че тук-там мехурите не бяха изчезнали, болестта при Скарлет не се бе развила тъй бързо, както при Уинтър и седмината мъртъвци. Беше късметлийка.
— Какво става? — попита Уинтър.
— Синдер и алфите обсъждат тактиката ни — обясни Скарлет. — Коронацията ще започне всеки миг. Хората стават неспокойни. Освен това всички те обичат, каква изненада, нали, и чакат да видят с очите си, че си добре.
Уинтър се осмели да се усмихне и хората викнаха отново. Някой подсвирна, а един войник нададе вой.
Принцесата зърна с крайчеца на окото си Хиацинт, който се беше подпрял на стената на болницата и я наблюдаваше с многозначителна усмивка.
— Още не са започнали да пишат песни в твоя чест, но това е само въпрос на време.
— Крес е успяла! — извика Синдер и хукна през навалицата, следвана от войници. Хората се отдръпнаха да я пропуснат. — Бариерите във влаковите тунели са свалени! Вече няма какво да ни спре да влезем в Артемизия. Няма какво да ни спре да поискаме Левана да бъде дадена на съд!
Отново радостни възгласи отекнаха в купола.
Уинтър хвърли поглед на тълпата. Сърцето й щеше да се пръсне. Хората гледаха Синдер с възхищение и с ясни очи, в които проблясваше крехка надежда. Принцесата никога не беше виждала надежда в очите на лунитяните. Лицата им винаги бяха мрачни, изпълнени със страх и неувереност. Или още по-зле — бяха замаяни от любов и преклонение пред мащехата й. Любов, която бяха принудени да изпитват против волята си и която само напомняше, че не бяха свободни даже в сърцата и умовете си.
Сега беше различно. Хората не бяха заслепени от обаянието на Синдер, нито принудени да я припознаят като тяхна законна кралица. Те я виждаха такава, каквото беше в действителност.
— Алфа Стром, картата — рече Синдер и, развълнувана, махна с ръка.
Стром й подаде холографа, Синдер извади изображение, което всички да видят, и очерта пътя им към столицата.
— Ще се разделим на две групи, за да се придвижим по-бързо през тунелите — рече тя и посочи двата маршрута. — Когато стигнем до АР-4 и АР-6, ще се разделим пак така, че да влезем едновременно през всичките осем входа към града. Ще ни трябват доброволци, които да привличат бунтовници от всеки сектор, покрай който минаваме. А също да набавят оръжия и храна, а после да продължат напред. Помнете, животът ни зависи от многочислеността. Левана неслучайно държи секторите разделени. Тя знае, че е безсилна, ако се обединим, а ние точно това ще направим!
Тълпата нададе рев, но Синдер — с разширени, възбудени очи, вече се бе обърнала.
Уинтър изправи гръб и за първи път усети гордост, че стои пред кралицата си.
— Имаме доказателства, че поне още осемдесет и седем сектора са на наша страна, а аз имам основания да вярвам, че броят им расте. След като тунелите не работят, най-добрият начин да разпространим новината и да съберем повече хора за похода към Артемизия е спийдърът. Хиацинт, направих списък на секторите, които вече са се разбунтували и разполагат с оръжие. Искам да отидеш там, а също и до съседните на Артемизия, тъй като те са най-близо и хората най-бързо ще пристигнат. Иди в колкото може повече сектори през следващите два часа, после ще се срещнем в тунелите под АР-4 в…
— Не.
Синдер примигна. Понечи да отговори, но не можа.
— Моля?
— Няма да оставя Уинтър.
Уинтър усети как я полазват тръпки. Хиацинт дори не я погледна.
С все тъй отворена уста, Синдер отправи взор към Уинтър, после към Скарлет, сетне пак към Хиацинт. Затвори уста, намръщи се и се обърна отново към Скарлет.
— Ти можеш ли да управляваш спийдъра?
— Та аз никога не съм виждала такова нещо. Прилича ли на кораб?
Синдер отправи изпепеляващият поглед към Хиацинт.
— Нуждая се от теб. Имам ти вяра и…
— Казах не.
Тя поклати глава невярващо. Сетне се ядоса.
— Ти какво мислиш, че ще се случи с Уинтър и с всеки един от нас, ако изгубим?
Хиацинт скръсти ръце, готов да откаже, но тогава Уинтър сложи ръка на рамото му.
— Аз ще отида с него — рече тя весело, тъй че думите й да разсеят напрежението.
Но не сполучи. Хиацинт обърна гневния си поглед към нея.
— Не, ти ще останеш тук и ще се възстановиш напълно. Та ти едва не умря! Левана има достатъчно възможности да те убие. Няма да припарваш до Артемизия.
Уинтър го погледна в очите и усети как в нея се надига същата решимост, която я изпълни, когато се зае да намери войниците на мащехата си и да ги привлече на своя страна.
— Аз не мога да се бия, но от мен също има полза. Ще дойда с теб, ще разговарям с хората. Те ще ме чуят.
— Принцесо, не сме длъжни да…
— Вече взех решението си. Аз също имам какво да губя — точно като тях.
