Заляха го чувства, за които не беше подготвен. За последен път беше видял короната на главата на майка си. Тя я слагаше всяка година на бала в чест на мира и беше много красива с нея.
Той потрепери пред осквернението, което щеше да извърши.
Левана застана от другата страна на олтара с нейната корона. В сравнение със земната, короната на лунния крал беше съвсем обикновена. Седем издължени зъбци, изваяни от лунен камък, чиято белота проблясваше на светлината на свещите. Беше стара. Лунната монархия била създадена преди Четвъртата световна война, сложила началото на Източната република и нейното кралско семейство.
Каи събра сили и взе короната на майка си от ковчежето. Двамата с Левана се обърнаха към множеството, като държаха короните над главите си. Каи погледна Торин — на лицето му бе изписана тъга. Може би той също си бе спомнил майка си.
Преди Левана да започне речта си за символичното значение на короната и властта на суверена, която тя въплътява и прочие, и прочие, вратите на залата се отвориха с трясък.
Златокосата жена нахлу вътре с ужасено лице и с отсечени движения, подобно на робот, тръгна към кралицата.
Каи свали короната и усети как дланите му пламнаха. В гърдите му лумна надежда. Хората се извърнаха към жената и тук-там се чу сподавен смях. Нещо ставаше. Каи не долови страх у присъстващите, а по-скоро възторг, сякаш събитията, разиграващи се пред очите им, бяха художествена измислица.
Жената стигна до стълбите и коленичи.
— Простете ми, кралице моя — запъна се тя. — Получихме съобщение, че в няколко съседни сектора има размирици, даже и в крайните куполи на Артемизия.
Каи погледна Вълка, но той все така стоеше неспокоен и от време на време ръмжеше, сякаш беше готов да захапе с огромните си челюсти гърлото на първия човек, който минеше край него.
— Какви размирици? — изрева Левана.
— Не знаем как, но барикадите около разбунтувалите се сектори са били вдигнати и хората… идват насам. Влаковите тунели са пълни с народ. Носи се мълва, че… че принцеса Уинтър е с тях.
Лицето на Левана почервеня.
— Това не е възможно!
— Аз… не знам, кралице моя. Това чух. А… също и киборгът.
Каи се ухили. Не можа да се сдържи и дори не се смути, когато Левана го изгледа мрачно, а сви рамене и рече:
— Тя те предупреди!
Кралицата стисна зъби и се обърна към жената.
— Киборгът е мъртъв и аз няма да търпя никакви слухове, които твърдят обратното.
Жената зяпна.
— Барикадите около Артемизия държат ли се още?
— Д-да, кралице моя. Доколкото знам, не са могли да ги…
— Тогава не сме под пряка заплаха, нали?
— Така… така мисля, кралице моя.
— Тогава защо прекъсваш церемонията? — Левана махна с ръка. — Стражи, отведете тази жена в затвора. Няма да търпя повече прекъсвания!
Жената се надигна и залитна. Двама стражи я хванаха, за да не падне. Очите на Левана горяха безпощадно.
Хората се опитваха да прикрият въодушевлението си, но не успяваха. Каи видя доста подигравателни погледи, докато стражите отвеждаха жената, макар че едва ли идеята да донесе вестите за метежа беше нейна.
Мислите на Каи бушуваха. И докато той хапеше устни, лицето на Левана се отпусна и възвърна приятното си изражение.
— А сега — рече тя и вдигна лунната корона над главата си — да продължаваме.
Синдер предвождаше малката армия заедно с алфа Стром. Тунелите бяха достатъчно широки, за да вървят в редица по петима и Стром ясно им даде да разберат, че не бива да развалят строя — всяко нарушение в затворените пространства можеше да доведе до паника и смут. Стараеха се да бъдат тихи, но това беше невъзможно. Стъпките им отекваха гръмовно по каменистия под.
Мутантите вървяха най-отпред като първа защитна линия, а след тях се нареждаха хората от секторите.
Спечелването на играта зависеше от броя им, а той непрестанно растеше. Нови и нови доброволци прииждаха на помощ от всеки сектор, покрай който минаваха, а мнозина се бяха готвили за този миг още след първото послание на Синдер.
Синдер се опитваше да изчисли точния им брой, но имаше много неясни въпроси. Нужни им бяха достатъчно хора, за да свалят кралицата и чародеите, но и още толкова, за да се справят със стражите и вълците на Левана. Тя разчиташе на Хиацинт и Уинтър да разнесат новината, и то бързо. Ако те не успееха, щеше да настане клане в редиците им. Ако пък успееха…
В тунелите беше тъмно като в рог и само тук-там някой голям фенер, откраднат от хората от външните сектори, и няколко джобни фенерчета осветяваха пътя им. На Синдер й се искаше да има карта в главата си, която да я ориентира колко път са извървели и колко им остава. Толкова беше свикнала да разполага с безкраен запас от информация, че се чувстваше уязвима. Пет години бе мечтала да прилича на хората, а сега й липсваха предимствата на киборга.
Четири пъти се натъкнаха на спрели влакове, които изпълваха тунелите и които отначало им се сториха непреодолими препятствия. Но войниците бяха унищожителна, свръхспособна машина и с жар разкъсаха металните панели и седалките и продължиха напред.
