— Ти не разбираш колко се трудих. Колко години планирах, поставях основите. Болестта, щитовете, лекарството, войниците, специалните части, внимателно обмислените нападения. — Тя допря бялата си ръка до слепоочието си. Изглеждаше нещастна. — Всичко беше готово. Беше съвършено. Той щеше да обяви годежа ни на бала, но не — ти трябваше да се появиш там. Завърнала се от мъртвите, за да ме преследваш. А сега идваш тук, караш народа ми да ме мрази, показваш този… този ужасен запис и пълниш главите им с твоите лъжи.
— Моите лъжи! Ти си тази, която ги манипулира! Аз само им показах истината.
Левана трепна и изви още повече глава, сякаш не можеше да понесе да й напомнят какво се крие под илюзорната й красота.
Синдер въздъхна и пристъпи напред.
Трън пак отстъпи назад.
Лицето й посърна. Край на надеждата, че увлечена в своите илюзии, Левана е забравила Трън.
— Не разбирам — рече Синдер по-спокойно — как си могла да ми причиниш това. Та аз съм била дете, а ти… — Сърцето й се сви. — Знам, че белезите ти са от изгаряния. Аз имам същите по крака. Как си могла да причиниш тази болка на друг, когато знаеш какво е?
— Ти трябваше да умреш! — кресна Левана, сякаш това обясняваше нещата. — Аз поне имах милостта да те убия, да свърша с теб.
— Но аз не съм мъртва.
— Да, забелязах. Не съм виновна, че някой е решил да те спаси. Не съм виновна, че са те превърнали в… в това. — Тя махна вяло с ръка към Синдер.
Синдер стисна зъби. Искаше й се да отвърне, но замълча. Левана от години живееше със своите извинения.
Погледна крадешком към Трън. Той бе зяпнал в тавана. Изглеждаше отегчен.
Синдер отстъпи крачка назад в знак на мир, но Трън остана на мястото си.
— И кой ти причини това? — попита тя внимателно. — Кой те е обезобразил така?
Левана подсмръкна и най-сетне се осмели да погледне Синдер. Красотата й отново сияеше, но Синдер знаеше как изглежда в действителност и вече я възприемаше по различен начин. Дали заради киборгския й софтуер, или заради слабостта на Левана, тя виждаше само белезите и деформациите.
За миг изпита съчувствие.
— Не знаеш ли?
— Че откъде да знам?
— Глупаво дете. — Кичур коса падна върху лицето на Левана. — Майка ти.
Думата „майка“ беше чужда на Синдер. Просто жената, която я беше родила. Не я помнеше, само бе чувала, че кралица Чанъри е била дори по-жестока от Левана, но е управлявала в мир.
— Моята мила сестра — измърка Левана. — Искаш ли да чуеш как стана всичко?
Не!
Ала Синдер не намери сили да го каже на глас.
— Тя беше на тринадесет, а аз — на шест. Учеше се да използва дарбата си. Доставяше й огромно удоволствие да манипулира хората край себе си, но аз бях любимата й мишена. Беше много добра. Като мен. Като теб. Това ни е в кръвта.
Синдер потрепери. „Това ни е в кръвта“. Не искаше да има същата кръв.
— На тази възраст любимият й номер бе да ме убеди, че много, много ме обича. Не беше трудно да й повярвам, след като така и не получих любов от родителите си. И тъй като беше сигурна, че съм готова на всичко за нея, ме измъчваше. В онзи ден ми каза да пъхна ръката си в камината. Отказах, но тя ме принуди. — Левана се усмихна налудничаво. — Както виждаш, когато ме пусна, не беше пострадала само ръката ми.
Устата на Синдер горчеше. Толкова малко дете, тъй чувствително.
Било е детска игра.
Но и жестокост, каквато човек трудно можеше да си представи.
Майка й?
— След това започнаха да ме наричат грозната принцеса на Артемизия, малкото тъжно, обезобразено същество. А Чанъри беше красавицата. Неизменната красавица. Но аз се упражнявах, повтарях си, че някой ден хората ще забравят белезите ми. Някой ден аз щях да стана кралица и да ги накарам да ме обичат. Аз щях да бъда най-красивата кралица, която Луната помни. — Изръмжа. — Тогава се роди ти — едно здраво момиченце. Разбрах, че никога няма да стана кралица. Само аз виждах възможностите на народа ни и ме беше грижа за хората. Предопределена ни е далеч по-хубава планета от тази пустош тук, но Чанъри се интересуваше единствено от роклите и завоеванията си и ти ще станеш като нея!
Синдер стисна ножа и пистолета.
— Не знам каква щях да бъда, ако бях отрасла тук, но аз не съм като нея.
— О, да — изрече Левана. — Тук имаш право. Когато видях обаянието ти на бала, се изненадах колко много приличаш на нея, щом мръсотията и тези ужасни метални крайници изчезнаха. Но приликите свършват дотук. — Кървавочервените й устни се разтегнаха и откриха съвършено белите й зъби. — Не, племенницо. Ти приличаш много повече на мен. Готова си на всичко, за да бъдеш обичана. Да бъдеш желана. Да бъдеш кралица.
Синдер изпъна гръб.
— И на теб не приличам. Ти не ми даде друг избор, затова съм тук. Ти си имала своя шанс. Но не си била справедлива. Не си била добър владетел, който се отнася с уважение към народа си. Ами Земята! Ти искаше съюз, те искаха мир… защо просто… не се съгласи? Защо ти беше всичко това? Защо ги нападна? Така ли мислеше да ги накараш да те обикнат?
Левана я погледна с ярост и омраза. Но сетне устните й се извиха в усмивка. Яростна усмивка, пълна с омраза.
