Уинтър полностью

— О, да! Кралицата ми я подари и сега я държим в менажерията при другите животни. Много я обичам. — Челото й се сбърчи. — Макар че не мога да кажа дали й допадам, или още не.

Хиацинт се присви от внезапна и неясна болка и отново се намести.

— Можеш ли да й предадеш две думи от мен?

— Естествено.

— Трябва да внимаваш. Няма нищо да ти кажа, ако не можеш да пазиш тайна… заради теб самата.

— Мога да пазя тайна.

Хиацинт я изгледа скептично.

— Мога. Ще бъда потайна като шпионин. Като теб. — Уинтър се премести още по-наблизо.

Хиацинт зашепна, сякаш вече не беше сигурен, че трите камери не улавят и звука.

— Предай й, че те ще дойдат да я освободят.

Уинтър го зяпна.

— Ще дойдат… ще дойдат тук?

Той кимна едва-едва с глава.

— Дори смятат, че вероятно ще успеят.

Уинтър се смръщи. Протегна ръка и прибра зад ухото му кичурите потна, мръсна коса. Тялото му се изопна от допира й, но той не се отдръпна.

— Хиацинт Глина, говориш със загадки.

— Лин Синдер. — Гласът му се бе превърнал в едва доловим полъх и момичето наведе глава, за да го чува. Една от къдриците й го докосна по рамото. Той облиза устни. — Тя е Селена.

Всеки мускул в тялото на Уинтър се изопна. Тя се отдръпна.

— Ако Нейно Величество те чуе…

— На никого другиго няма да казвам. Но ти трябваше да знаеш. — Очите му се набраздиха по ъгълчетата, изпълниха се със съчувствие. — Знам, че я обичаше.

Сърцето й биеше бясно.

— Моята Селена?

— Да. И… принцесо, съжалявам, но тя не те помни.

Уинтър примигна и остави мечтата за един главозамайващ миг да изпълни ума й. Селена, жива! Нейната братовчедка, нейната приятелка. Жива!

После сви рамене и отхвърли надеждата.

— Не. Тя е мъртва. Аз бях там, Хиацинт. Видях погрома след пожара.

— Но не си видяла нея.

— Те намериха…

— Овъглено тяло. Знам.

— Купчина пепел с очертанията на момиче.

— Било е просто пепел. Виж, отначало и аз не й повярвах. — Той се усмихна леко и онова, което се изписа на лицето му, бе гордост. — Това е нашата изчезнала принцеса. И тя скоро ще се завърне у дома.

Някой се покашля зад Уинтър и тя едва не подскочи от страх. Извърна се назад, залитна и падна на лакът.

До платформата навъсен стоеше личният й телохранител.

— А! — Сърцето на Уинтър пърхаше като на уплашено птиче. Тя си отдъхна и се усмихна. — Залови ли чудовището?

Но стражът не отвърна на усмивката й, дори страните му не поруменяха, както се случваше обикновено, щом го погледнеше точно по този начин. Вместо това дясната му вежда се вдигна нагоре.

— Ваше Височество, дойдох да ви прибера в двореца.

Уинтър стана и сключи ръце пред гърдите си.

— Разбира се. Колко мило, че се тревожиш за мен. — Хвърли поглед през рамо и видя, че Хиацинт недоверчиво оглежда стража. Нищо чудно. Той оглеждаше всички с недоверие. — Боя се, че утрешният ден ще е още по-тежък за вас, сър Глина. Мъчете се да мислите за мен, когато можете.

— Да се мъча ли, принцесо? — Той се изсмя. — Та аз за друго не мога да мисля.

Синдер лежеше на земята и оглеждаше помпите, тръбите и турбината за кислорода на огромния двигател на „Рампион“. Схемите, които свали още преди седмици, стояха наложени върху двигателя пред очите й — киборгски трик, който безброй пъти й бе влизал в работа, докато работеше като механик в Ню Бейджин. Тя уголеми изображението на един цилиндър с дължината на ръката й, закътан до стената на помещението, в което се намираше двигателят. От двете му страни стърчаха тръби.

— Тук ще е проблемът — измърмори тя и скри схемата. Мушна се под турбината, обирайки прахоляка с раменете си, и седна. В лабиринта от жици, бобини, тръби и помпи имаше място, колкото да се свре.

Синдер затаи дъх и долепи ухо до цилиндъра. Металът беше леденостуден.

Почака. Ослуша се. Нагласи силата на звука в аудиосензорите си.

И чу отварянето на вратата.

Хвърли поглед назад и на жълтеникавата светлина от коридора забеляза сивите панталони на военна униформа. Можеше да бъде всеки на кораба, но излъсканите черни официални обувки…

— Ехо? — провикна се Каи.

Сърцето й се разтуптя, както ставаше всеки път.

— Тук отзад съм.

Каи затвори вратата и клекна в другия край на помещението, обграден като в рамка от тракащите бутала и въртящите се охладители.

— Какво правиш?

— Проверявам кислородните филтри. Един момент.

Тя отново допря ухо до цилиндъра. Ето на — тихо тракане, все едно вътре имаше камъче, което се удряше по стените.

— Аха! — Синдер измъкна един гаечен ключ от джоба си и се захвана да развинти болтовете в двата края на цилиндъра. Щом го освободи, корабът странно притихна — точно като бучене, което човек забелязва едва когато е спряло. Каи повдигна вежди.

Синдер надникна в цилиндъра, после напъха пръстите си вътре и извади сложен по конструкция филтър. Беше направен от малки каналчета и процепи, всичките покрити с тънък сив слой прах.

— Нищо чудно, че така друса при излитане.

— Предполагам, че не ти трябва помощ.

— Не. Освен ако не искаш да ми намериш метла.

— Метла?